Екзарх Антим Български, митрополит Видински (1816-1888)

(част 6-та, продължение от бр. 27)

Достойни български духовници

Димитър Христов

Преди да си замине отново за епархията, митр. Антим участва в главното историческо събитие за българите през 1871 г. – съставянето на Екзархийския устав. През май 1871 г. Първият църковно-народен събор завършва своите дебати по отделните глави на устава. Въпреки общия тържествен дух ясно проличават разногласията между либерално настроените делегати и консервативните. Първите са склонни към компромиси с църковните канони, обхванати от национализъм и непримирими срещу Цариградската патриаршия. Те имат поддръжка от страна на масата в българските земи. Вторите са умерени, привързани към каноните и склонни към компромис с Цариградската патриаршия. От църковна гледна точка, те поддържат по-вярната линия. Но някои от тях се ръководят не от чисти подбуди, а от лична корист. Тяхната позиция е непопулярна сред тълпата, за сметка на това демонстрира лоялност към властите и се ползва с тяхната подкрепа.

Един от основните проблеми, които сблъскват двете линии, е този за мандата на бъдещия екзарх. Либералите искат периодичен избор на всеки четири години и изобщо един ограничен в правомощията си екзарх. Консервативните представители настояват за пожизнен избор на екзарха. Такова становище отстоява и Видинският митр. Антим, както и повечето от архиереите. След много спорове при гласуването надделяват либералите, които са твърдо мнозинство. Така в Екзархийският устав влиза текст за четиригодишния мандат на екзарха. При тържествения акт на подписването на документа Уставът е подписан първо от владиците. След тях пристъпват свещениците и миряните. Няколко консерватори подписват с особено мнение, подчертавайки своето несъгласие с периодичността на екзарха. Актът им предизвиква рязкото негодувание сред останалите. В свое частно писмо дори митр. Антим изказва неодобрението си към тази постъпка.[1] Михайлов, А. Тридесет неизвестни писма на Видински митрополит Антим (екзарх Български) – Църковно-исторически архив, Т. 1, Синодално изд. С., 1981.

Тази оценка на дядо Антим е показателна за неговия характер. Той не се обвързва с консервативните представители, въпреки че гледището му по много въпроси съвпада с тяхното. Приема направения избор и така донякъде отстъпва пред позицията на мнозинството. Една причина за това е, че Антим е простодушен и доверчив по нрав. Той се стреми да държи същата позиция, която има и народа. Макар да не е наивник, трудно се ориентира в користните мотиви на околните. Не обича потайните ходове, с каквитото си служат някои от консерваторите. Но той не се доверява и на либералите, които спекулират с ролята на „народни“ хора. Антим знае че те също действат с интриги, дори изпитва коварството им върху себе си.

Цел на либералите в момента е да дискредитират консерваторите, особено честните, в очите на народа. Те използват всяка възможност да атакуват подмолно. Главният им обект е твърдолинейният и консервативен еп. Иларион Макариополски, от чийто авторитет се страхуват. Но те не са простили и гласа на дядо Антим в полза на пожизнено избиран екзарх. В редовете на либералния лагер бързо се нарежда делегатът на Видинска епархия Никола Първанов, когото митр. Антим в началото подкрепя радушно. Владиката със съжаление научва, че Първанов е започнал да заговорничи срещу него. Епархийският представител изпраща писма с изопачена информация до видинските чорбаджии, в които архиереят е представен като враг на народното дело.

Първенците от Епархийския смесен съвет във Видин пак скрояват замисли да отхвърлят своя митрополит. Заплашват го със спиране на материалната издръжка. Оплакват се от него пред обществото и пред делегатите на събора. Има мигове, в които владиката мисли да се откаже от Видинската митрополия и да се насочи към предишната си Преславска епархия. Но това не би помогнало да се реши нищо по достийнство, затова мисълта бива бързо отхвърлена. Всички тези свои терзания дядо Антим споделя в писма до протосингела си Симеон, покрай наставленията, които му дава за опазване на църковния ред във Видин. От писмата се вижда, че архиереят няма почти никого другиго, освен архим. Симеон, на когото да се довери в този труден момент.

Обстановката, както в Цариград, така и във Видин, угнетява простодушния владика, чужд на сплетни и политиканство. След подписването на Екзархийския устав, документът е поднесен за утвърждаване пред Високата порта и съборът преминава към очакване на държавното решение. В този момент митр. Антим пожелава да отпътува за епархията си. Официалната причина е подновената униатска заплаха. Но проблемите, които трябва да се решават, не идват само отвън. През лятото на 1871 г. архиереят се завръща във Видин. Уместните действия на помощника му архим. Симеон са успели да потушат част от напрежението. Митрополитът незабавно се заема да затвърди устоите на църковния живот. Капризите на гордите и самоволни чорбаджии са обуздани, а авторитетът на архиерейската власт успешно укрепен. В същото време Антим решително противодейства и на униатската пропаганда. За броени седмици се стига до пълното ликвидиране на униатството във Видинска митрополия.

Цялата есен и зимата до края на 1871 г. митр. Антим се грижи за съседните епархии: Врачанска, Ловчанска и Търновска. Архиереят взема със себе си и протосингела Симеон. Двамата правят голяма обиколка из Северна България. Навсякъде се сблъскват с разстроен църковен ред и самочинни действия. За възстановяване на каноничния порядък са необходими труд и решителни усилия, а най-много от всичко всеотдаен и умел архиерей. Врачанска епархия е една от най-неспокойните. Нейните светски първенци от дълго време се разпореждат сами (доколкото могат) с църковните дела. Митр. Антим обаче прави умела маневра. Той отива първо в Плевен, най-големия град във Врачанска епархия. Там освещава нова градска църква и постепенно внася дух на успокоение поне в част от митрополията.

Оттам Антим преминава в Ловчанска епархия. Тя за разлика от другите има титулярен митрополит. Той не е грък, а патриотично настроен българин – митр. Иларион, който председателства временния Св. Синод в Цариград. Но и срещу него избуява вараждебно настроение. В Ловеч митр. Антим се натъква на много раздори сред християните, които се старае да уталожи. Сблъсква се и със зловредната роля, която играят някои „модерно мислещи“ учители сред младежта, както и нравствено неподходящи за службата си свещеници. Обиколката му включва много селища, разположени и от двете страни на Балкана.

Пътят на владика Антим продължава през Търновска епархия, също отдавна останала без митрополит. Паметно е неговото идване в старата столица Търново през 1871 г., службите и речите, които изнася там. Паметни са и грижите му за голямата епархия. От старопрестолния град дядо Антим продължава към будните Горна Оряховица, Лясковец, Елена, както и към Капиновския манастир. При тези обиколки дядо Антим е в стихията си. За разлика от неохотното му присъствие на събори и съвещания, тук той гори в своето истинско призвание – служението като архиерей. След безброй по-малки и по-големи делови въпроси, владиката се завръща във Видин едва в края на годината за Рождество Христово.[2] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899.

В този момент от Цариград започват да идват твърде сериозни новини. През цялото време от месец май насетне османските власти не са придвижили въпроса с Екзархийския устав. Високата порта се заиграва с Цариградската патриаршия и отлага парафирането на документа. Подмята се идеята за замяната на фермана за Екзархията с нов. Новият, съгласно исканията на Патриаршията, би осигурил по-добре гръцките интереси по отношение на епархиите в Тракия и Македония. Безрезултатното очакване на одобрение за устава разпалва отново страстите на цариградските българи. Търпението, тази трудна за постигане добродетел, се изчерпва и на негово място идват дръзки, непремерени действия.

Дълго време дотогава българските владици се въздържат от служение в Цариград, защото съгласно църковните правила те би трябвало да имат разрешение за това от каноничния местен архиерей, Цариградският патриарх. Да се очаква подобно разрешение при създалите се обстоятелства не е реалистично. Така, за да не се влошават още повече отношенията с Патриаршията, в българския храм богослужения се извършват единствено от свещеници. Либералите от групата на Стоян Чомаков обаче смятат, че мерките за помирение с Патриаршията само вредят на българската национална кауза. Те подстрекават трима от владиците българи да нарушат досега следваната практика и да извършат служба за Богоявление. С нея българите смятат да покажат, че повече не могат да търпят забавяне, нито да се подчиняват на патриарха. На 6 януари 1872 г. в българската църква „Св. Стефан“ е отслужена тържествена Богоявленска служба по архиерейски чин с участието на митр. Панарет Пловдивски, митр. Иларион Ловчански и еп. Иларион Макариополски.

Богоявленската акция, както може да се очаква, веднага предизвиква остра ответна реакция. Патриархът отговаря с низвержение на тримата владици, участвали в службата. По негово настояване турските власти ги вдигат от столицата и ги изпращат на заточение в малозийския град Измит (Никомидия). Патриаршията изпраща писма до митр. Антим във Видин и другите български владици, неучаствали в службата, с ултиматум да се разграничат официално от акцията. Ако те не сторят това в 40-дневен срок, заплашва ги низвержение. Дядо Антим обаче отказва да се разграничи от събратята си и от исканията на своя народ. Изненадващо последва още един бърз обрат. В полза на българите се намесва руският посланик Николай Игнатиев. Той успява да убеди меродавните османски органи да не отлгат повече решаването на българския църковен въпрос. Скоро заточените архиереи са върнати в Цариград. Високата порта дава разрешение на българските водачи да направят избор за екзарх.[3] Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално книгоиздателство, С., 1956.

Такъв избор е извършен на 12 февруари 1872 г. При ограничения брой архиереи възможностите се броят на пръсти. Еп. Иларион Макариополски, по-рано фаворит за поста, е гледан с враждебност както от Патриаршията, така и от българските либерали. Затова кандидатурата му не е поставена на избора. Либералното крило застава зад митр. Иларион Ловчански. Вече възрастен, той е сравнително удобен за либералите, тъй като се надяват да го манипулират лесно. Умерените членове на изборната комисия обаче не са съгласни с избора, защото митр. Иларион е низвергнат от Патриаршията и изборът му би осуетил изцяло надеждите за помирение с нея. Вместо това те предлагат митр. Антим Видински, който няма наложено канонично наказание от Патриаршията. При подаването на гласовете, крайните (либералите) надделяват само с един глас. Иларион Ловчански печели с 7 срещу 6 за Антим Видински.

Консервативно настроените Гавриил Кръстевич и х. Иванчо х. Пенчович не подписват протокола за направения избор. Бързо става ясно, че ген. Игнатиев е на същото мнение, както консерваторите. Становището на руския послник е да се преразгледа избора. Мнението му се оказва решаващо. Великият везир също не одобрява взетото решение. При това положение митр. Иларион Ловчански си подава оставката, а цариградските народни първенци се заемат с повторна изборна процедура.

Защо Николай Павлович Игнатиев се застъпва за дядо Антим? Десет години по-рано руският посланик е дошъл в Османската империя с убеждението, че единството на Православието се олицетворява от Цариградската патриаршия и затова нейният авторитет трябва да бъде пазен. Работата му като дипломат променя неговите възгледи, той все по-ясно вижда основанията на българите в църковната им борба и все по-решително се застъпва за тях. И все пак неговата цел не е да руши единството на Православието, а да спомогне за решението на въпроса в каноничен и помирителен дух. Руските интереси изискват да не отблъсква никого от възможните си приятели на Блаканите. Митр. Антим Видински е умерен, не е непримирим към Патриаршията. Архиереят е възпитаник на Московската духовна академия, с добри връзки и чувства към Русия. Той е неутрален спрямо политическите крила на българите и определено не е част от либералните кръгове в църковното движение, водени от д-р Стоян Чомаков.

Желанието на Чомаков да дирижира българския църковен въпрос е притеснително за консервативно настроения руски дипломат. Върху политическите възгледи на доктора влияят и някои полски емигранти, пребиваващи в Цариград. А полската подкрепа за българите в спора с Патриаршията е с явен анти-руски мотив. Поляците виждат, че не е реалистично да присъединят българския народ към католицизма, затова се надяват поне да внесат дух на разногласие между него и другите православни народи. Последното би означавало удар срещу ненавистната им Русия. По тези причини Игнатиев залага твърдо на кандидатурата на Видинския митрополит за български екзарх.[4] [Кирил, патриарх Български]. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално книгоиздателство, С., 1956. Но има и още едно основание, всъщност най-главното: Антим има авторитет на безупречен духовник и отлично подготвен богослов.

Процедурата по повторния избор е извършена без всякакво забавяне. На 16 февруари 1872 г. митрополит Антим Видински е избран за Български екзарх. Гавриил Кръстевич и Георгаки Чалъоглу пращат телеграма във Видин, за да уведомят избраника за направения избор. Дядо Антим не е наясно с всички тези събития, разиграващи се далеч от него. Съдбата му в този миг напомня житията на светци като свт. Спиридон, когото избират за Тримитунтски епископ в негово отсъствие и когато отиват да му съобщят за избора, го намират да пасе стадо кози. Също като светителя, владика Антим е зает с пастирска работа, с тази разлика, че стадото му е словесно. Съобщават му, че избран за Български екзарх, докато той обикаля и служи из селата и градчетата на Видинска епархия.[5] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899.

Владиката се завръща в престолния си град и изпада в размисъл. Още в периода около създаването на Екзархийския устав през 1870-71 г. той няколко пъти е отказал съблазнителни предложения, включително отправени от либералното крило, да бъде лансиран за екзарх.[6] Михайлов, А. Тридесет неизвестни писма на Видински митрополит Антим (екзарх Български) – Църковно-исторически архив, Т. 1, Синодално изд. С., 1981, с. 61. Трябва ли сега да приеме? Настъпват тежки колебания дали да приеме избора. И, ако приеме, при какви условия? Дядо Антим се затваря в митрополията си и в себе си с безброй съображения „за“ и „против“. Цели осем дни той размисля за отговорността, която му възлагат с това решение, взето в негово отсъствие. Единственият близък човек, до който може да се допита, е протосингелът му архим. Симеон. Двамата беседват дълго.[7] Симеон, митрополит Варненски и Преславски. Спомени. – Във: Варненски и Преславски митр. Симеон. Съчинения, Т. 1., (съставителство и редакция: Емил Димитров), изд. Изток – Запад, С., 2011, 150-151. В крайна сметка след тези осем дни митр. Антим излиза от килията си с решение. Изборът му е да приеме екзархийския пост. Поставя едно единствено условие: да бъде пазен фермана за Екзархията. Преведено от политически език това означава, че новият екзарх няма да прави отстъпки по отношение на Цариградската патриаршия.

На 9 март 1872 г. митр. Антим отслужва във Видин Преждеосвещена св. Литургия за празника на Св. Четиридесет мъченици. Атмосферата е приповдигната, дунавската крепост припомня славата си на престолен град в последното Българско царство. От Цариград е пристигнала специална депутация, която официално трябва да заведе екзарха в столицата. След службата определените лица се качват на парахода „София“, специално изпратен от Русенския валия за екзарха. Минават през Лом, Оряхово, Никопол. На пристанищата корабът спира, Антим слиза и благославя многобройния народ.[8] Константинов, Н. (съст.) Сборник Антим Ι. Статии и документи, Варна, 1929, 107-108. Нощува в Свищов, където и служи. Продължава към Русе, а там го чакат и местните хора, духовенството, учениците, делегациите на Плевен, Търново, Разград, Силистра, както и турски чиновници. Продължават по ж.п. линията за Варна. Сравнително малката, но будна българска общност във Варна го посреща възторжено. Дядо Антим обещава на своите домакини, че скоро ще прати български владика и в техния град. Турските власти са загрижени за сигурността на българския екзарх до такава степен, че започват арести на потенциални смутители.

Екзархът продължава към Бургас, откъдето с кораб пристига в Цариград. Посрещането му в имперската столица на 17 март 1872 г. се превръща в истински народен триумф. Екзарх Антим се обръща събралия се народ и произнася вълнуваща реч.[9] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899, 85-86.

Съгласно протокола, при пристигането си в столицата новоизбраният екзарх се представя на великия везир Махмуд Недим паша.

Още преди тази среща дядо Антим получава съвети и наставления от водача на консерваторите Г. Кръстевич, а също и от Н. П. Игнатиев да се спогоди с Патриаршията, като се признае за неин подчинен. Същата мисъл му поднася сега и великият везир. Това е поредното морално изпитание за архиерея. Антим знае, че дължи своя избор за екзарх именно на тези лица, които сега го съветват да бъде отстъпчив. Той обаче не приема подсказания ход. Екзархът подчертава, че всенародното желание е друго: да се изкаже благодарност на султана, задето е освободил българите от властта на Патриаршията. Някой днес би упрекнал дядо Антим, че се е поддал на светски натиск или човешки страсти, знаейки какво иска мнозинството от народа. Но той е искрен. Той е искрен в желанието си да види градящата се Българска екзархия вярна не само по буква, но и по дух на Христа. Антим е натрупал много разочарования от недостойната злоупотреба с пастирската власт в Патриаршията. Недоволството му от нея има свои духовни основания. Можем да предположим, че той честно се е надявал Българската православна църква да се освободи от страшния недостатък, наречен от Господа „фарисейски квас“. Виждайки твърдостта на екзарха, както и показаното уважение към светската власт, великият везир не настоява повече за предложената идея.

На 3 април 1872 г. екзарх Антим Български се представя официално на султан Абдул Азис. Духовникът благодари от името на народа за издадения ферман. Султанът на свой ред изказва задоволството си от поведението на българите. Великият везир връчва на екзарха султански берат за утвърждаването му в длъжност. С това екзарх Антим е официално утвърден като духовен глава и „началник на своя народ“ пред властите в империята.

(следва продължение)

 

[1] Михайлов, А. Тридесет неизвестни писма на Видински митрополит Антим (екзарх Български) – Църковно-исторически архив, Т. 1, Синодално изд. С., 1981.

[2] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899.

[3] Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално книгоиздателство, С., 1956.

[4] [Кирил, патриарх Български]. Екзарх Антим (1816-1888), Синодално книгоиздателство, С., 1956.

[5] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899.

[6] Михайлов, А. Тридесет неизвестни писма на Видински митрополит Антим (екзарх Български) – Църковно-исторически архив, Т. 1, Синодално изд. С., 1981, с. 61.

[7] Симеон, митрополит Варненски и Преславски. Спомени. – Във: Варненски и Преславски митр. Симеон. Съчинения, Т. 1., (съставителство и редакция: Емил Димитров), изд. Изток – Запад, С., 2011, 150-151.

[8] Константинов, Н. (съст.) Сборник Антим Ι. Статии и документи, Варна, 1929, 107-108.

[9] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899, 85-86.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание: