Екзарх Антим Български, митрополит Видински (1816-1888)

(част 5-та, продължение от бр. 26)

Достойни български духовници

Димитър Христов

            След дълго прекъсване, за което авторът се извинява на читателите, отново се подновява разказът за живота и делото на Антим, екзарх Български и митрополит Видински. Той бе прекъснат в един от най-драматичните моменти от съдбата на духовника – решението на митр. Антим да се отдели от Цариградската патриаршия, своето канонично началство, в края на 1868 г. Как следва да се оцени този избор? За мислещите по светски, основното в тогавашния момент е българската национална кауза. Направеният избор от тяхна гледна точка е категорично похвален. Някои дори са склонни да критикуват Видинския митрополит, задето не е заел страна достатъчно бързо. Напоследък обаче се засилва и противоположното становище – че взетото от него решение е неканонично и съответно без оправдание по църковния закон.

Бил ли е прав митр. Антим да отстъпи от подчинението си на Цариградската патриаршия? Оправдана ли по духовните закони неговата оставка? Строгият, законнически отговор на този въпрос е, че е нарушил канона, който изисква послушание към духовното началство. Бог обаче гледа на сърцето на човека. От всичко, което знаем за вътрешната нагласа на митр. Антим, можем да забележим неговата любов към Православието. Дългото му колебание е израз на нежеланието му да се стига до разрив в Св. Православна църква. Той искрено съжалява, че ще огорчи патр. Григорий VI и ще разочарова гърците, които изпитват уважение към него. Митр. Антим разчита, че българският църковен въпрос скоро ще се реши. А в момента, в който взема решение, надеждите му не са безпочвени. Първо, самият патриарх предлага проект за създаване на Българска екзархия. Второ, позицията на светската власт (независимо от това, че е инославна) е благосклонна към исканията на българите.

Изборът на Антим е осмислен и от пастирския му дълг – той е поставен за владика на паство, за което носи отговорност пред Бога. Той не напуска Видин, дори когато искат да го прогонят. Той, напротив, остава и упорито се бори да бъде приет като истински водач на едно разбунено и объркано словесно стадо. Не е известно какво би донесъл този бунтовен дух сред народа, раздухваната омраза срещу гръцкото духовенство и самоуправството, ако не беше твърдата позиция на Антим и други висши духовници в защита на строгия църковен порядък. Страшно е дори да се помисли, но отпадането от Православието и поемането по пътя на някаква „национална българска църква“, модернистичния уклон или пък униатството, не биха били изключени.

Митр. Антим не може да бъде обвинен в ереста на филетизма (поставянето на своята народност по-горе от съборното начало на Църквата) – главното нарушение, което патриаршеските кръгове виждат в българската страна. Цялата му предишна дейност в полза на Патриаршията го показва. Той се застъпва за обременените и подложените на неправди, независимо от това дали са му близки, или не. Застъпва се и за исканията на българите, не защото са български, а защото са справедливи. Достатъчно е да се подчертае само един от фактите. Самостойна българска църква в лицето на Охридската архиепископия е съществувала до 1767 г., след което е била унищожена от османския султан и Цариградския патриарх по начин, доста съмнителен от канонична гледна точка. Защо българите век по-късно да нямат право да си я поискат пак?

В по-нататъшния разказ ще видим, че и след отделянето си от Патриаршията Антим остава умерен в отношението си към нея. Той не иска скъсване с нея, нито дори църковна независимост. За него е достатъчно да се обособи една българска църковна област със своя йерархия, за която ще е нормален дълг да припознава духовния авторитет на патриарха в Константиновия град. При хода на събитията около 1868-1870 г. се очертава именно такова решение. Но и след ескалацията на проблема и обяването на схизмата, Антим е примирим. Той е постоянно готов да преговаря с доскорошното си духовно началство и да постигне споразумение в братолюбив дух. Като пастир и пастиреначалник, неговата позиция има сдържащо въздействие и върху подчинените му. Някои от разпалените „български водачи“ не го харесват заради това, но благодарение на него Българската екзархия никога не стига до крайности и остава неизменно вярна на каноните на Православието. Цялата му по-сетнешна дейност като митрополит и екзарх свидетелства, че дори да е отстъпил в нещо спрямо земното си началство, той не отстъпва от пастирския си дълг пред своя Пастиреначалник Христа.

През цялата 1869 г. митр. Антим Видински пребивава в Цариград, където се приобщава към отделилите се от Цариградската патриаршия български владици. Това са Иларион Ловчански, Паисий Пловдивски, Панарет Пловдивски, Доротей Софийски и Иларион Макариополски. Видинският митрополит и другите петима архиереи оформят временен Св. Синод на Българската църква. За негов председател е избран най-възрастният от тях, Иларион Ловчански. Годината отминава в очакване. Администрацията на Високата порта се движи в обичайния ориенталски стил, с дълго протакане и огромни периоди без свършена работа. Цариградският патриарх Григорий VI заявява планове да свика вселенски събор за решаването на българския църковен въпрос, навярно за да отложи вземането на решение. Научавайки за тази идея, руският посланик в Цариград Николай Игнатиев обръща внимание, че тя не е нито реалистична, нито обоснована. Въпросът няма догматичен характер и решение от вселенски събор е излишно в случая.

Единственото важно събитие за дядо Антим през цялата година е това, че се сдобива с истински надежден помощник. Той получава писмо от своя бивш възпитаник от училището в Халки Одисей Попниколов, от няколко години носещ духовното име Симеон. Младежът е изгубил учителското си място в Бургас поради недоволството на местните гърци и се обръща към дядо Антим с молба да му помогне. В края на 1869 г. архиереят поканва бившия си ученик да дойде в Цариград и го назначава за свой писар. На следващата година го ръкополага за йеродякон и йеромонах, след което го избира за протосингел на Видинската митрополия. Скоро протосингелът Симеон е въздигнат в чин архимандрит. Между двамата се утвърждава се духовно сътрудничество, което ще изиграе огромна роля през следващите години.

Дългото очакване на решение за българския въпрос най-сетне приключва в началото на новата година. На 28 февруари 1870 г. султан Абдул Азис издава ферман за учредяване на Българска екзархия, официално подчинена на Цариградската патриаршия, но фактически достатъчно самостоятелна. Епархиите, поставени под каноничната власт на Екзархията, обхващат голям дял от земите, населени с българи в Мизия, Тракия и Македония. За целия български народ новината за фермана е триумфален миг. Документът има огромно значение както в църковно, така и в светско отношение. С него юридически се признава наличието на българска народност с право да организира самостоятелно своя религиозен, просветен и културен живот.

Съгласно традициите на османската държавна система, общностите в империята се припознават на верска основа. Така е и с българите – Екзархията е учредена като институция, която трябва да обхване както църковното начало, така и някои смесени или чисто светски въпроси. Тази двойна задача предопределя и формата на екзархийското ръководство. Управлението на чисто духовните въпроси се полага на екзарха и архиерейския синод, а това на смесените (напр. образованието) и светски въпроси – на смесен съвет, в който участват духовници и високопоставени миряни. Предвижда се още свикването на църковно-народен събор с избрани представители от всички екзархийски епархии. На този събор се възлага задачата да създаде екзархийски устав, по който да се ръководи дейността на Екзархията. Докато се съставят всички тези органи по законния ред, всички дейности се ръководят от временни тела – Временен Св. Синод и Временен смесен съвет. Техни членове са архиереите и познатите цариградски дейци миряни, които и дотогава са имали движещата роля в българските дела. Главното, което се обсъжда в тях, е подготовката на църковно-народния събор, и съставянето на проектоустав, по който делегатите на събора да работят. Митр. Антим участва и в двата органа. Той взема отношение по някои важни въпроси, но не е много активен в обсъжданията. Мисълта му навярно е насочена към същинския църковен живот, а не към многословни дискусии.

На 26 юни 1870 г. митр. Антим взема думата във Временния смесен съвет и както никога до този момент говори дълго.[1] Петнадесето заседание [на Временния смесен съвет] 26 юни 1870 г. – В: Църковно-Народният събор 1871 г. Ред., съст.: Хр. Темелски. Главно управление на архивите при Министерски съвет; Университетско Издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2001, с. 118-119. Владиката започва с молба Съветът да го освободи от заседанията, защото положението в неговата епархия е тревожно и присъствието му във Видин е наложително. Един униатски свещеник, влах от Трансилвания на име Самуил Драгшин, води активна пропаганда сред православните власи във Видинско. Драгшин безогледно лъже и дава празни обещания за данъчни облекчения на всички, приели униатството. С протекциите, които има зад гърба си, успява да си издигне униатска църква. Някои от местните хора, включително и българи, се отклоняват от Православието. Впоследствие започват да се осъзнават и да се отдръпват от униатството. Тогава униатските водачи започват да показват грозното си лице. Синът на Драгшин убива за назидание един от тези покаяли се хора пред униатската църква. Убиецът е вкаран в затвора, но баща му продължава да проповядва по селата. Има опасност за голяма част от православно население в епархията да отпадне от Православната църква. Предвид тези тревоги, завършва разказа си митр. Антим, иска да си отиде във Видин. Разрешението е гласувано от Съвета незабавно, и на владиката е разрешен отпуск от заседанията за два месеца.

            През юли 1870 г. митр. Антим поема от Цариград към Видин. Той отпътува за епархията си заедно със своя протосингел Симеон. В престолния си град е посрещнат радушно, но проблемите под повърхността са много. Оказва се, че униатската пропаганда се шири в епархията с подкрепата на австро-унгарския консул във Видин, а пари за построяване на униатски храм се стичат от цяла Австро-Унгария. Владиката обаче взема успешни мерки срещу униатската пропаганда. Той незабвано се отправя на обиколка из епархията. Посещава селищата, проповядва, беседва с паството, увещава ги да останат верни на Истината. Негов съюзник в това дело е руският консул във Видин, който също обикаля селата и разговаря активно с местните християни да не изоставят православната си вяра. Авторитетът на православна Русия е достатъчен, за да парира авторитета на Хабсбургската католическа империя. Турските власти заемат сдържана позиция по въпроса и решават да не насърчават униатското движение. За кратко време привържениците на униатството се стопяват до стотина души. След като ликвидира силата на униатската пропаганда успешно, митр. Антим оставя за свой заместник в епархията архим. Симеон. Дава му подробни наставления как да действа и отново тръгва на път.

Още преди да напусне Цариград, митр. Антим е натоварен от Временния синод и Временния смесен съвет да посети (освен Видин) и някои от другите български епархии. Владиката трябва да помогне за уреждане на различни натрупали се проблеми. В някои от тези епархии отдавна няма архиереи, другаде те не са признати от властите. Мисията му е изключително важна. Тя трябва да покаже на населението, че Българската екзархия вече съществува, и то реално, не само на книга. След нейното приключване, Видинският митрополит следва да продължи към столицата, за да вземе участие в предстоящия църковнонароден събор.

Дядо Антим отива най-напред в Русе, където се опитва да убеди валията Аниф паша да отвори Силистренската митрополия и да предаде църквата на българската община в града. Сградата е затворена преди това от гръцкия митрополит, който се е оттеглил в Тулча. Докато в Русе се чакат съответните разрешения, дядо Антим посещава Разград, Тутракан и Силистра. Навсякъде е тържествено посрещнат, служи и проповядва. Бори се да примири православните от различни народности. В Тутракан успява да приобщи местните власи към Българската екзархия, а в Силистра не само тях, но и малката гръцка общност. В същия град уталожва и друг конфликт: между традиционно настроените стари и разпалените от краен патриотизъм млади. Митр. Антим обикаля по-главните села в Силистренско. Приема пратеници от селата, където не е успял да иде, изслушва, утешава, наставлява. Трудовете му никак не са леки.

Настава суровата добруджанска зима. В един момент от обиколката владиката е принуден да пътува с малка рибарска лодка по Дунава. Седнал в лодката до своя дякон и увит с черги, за да се сгрее, Антим Видински е откаран в мъгливия ден покрай гъстите ледове по реката до с. Попина. Оттам, простуден до отвеждат в Силистра, където прекарва две седмици болен на легло. Накрая владиката бива възнаграден за усилията и страданията си.[2] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899, с. 69. Едва оздравял, научава и новината, че валията е склонил да предаде Доростолската митрополия на българите. През декември 1870 г. митр. Антим изпраща писмо до Смесения привременен български съвет в Цариград, в което описва отварянето на митрополията в Силистра.[3] Заседание 38-мо [на Временния смесен съвет] 18 декември 1870 г. – В: Църковно-Народният събор 1871 г. Ред., съст.: Хр. Темелски. Главно управление на архивите при Министерски съвет; Университетско Издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2001, с. 153. Преди да поеме отново на път, оставя в града надежден човек, който да управлява църковните и гражданските дела на общината – наскоро ръкоположеният от него архим. Кирил. Този духовник, който ще се окаже един от най-ценните Антимови помощници, след години ще го наследи като митрополит във Видин.

От Силистра посред зима Антим поема през дивия и рядко населен Дели Орман, за да стигне в Шумен, центърът на неговата първата епархия. Шуменци, които преди години бяха отказали да го приемат, сега се отплащат с чест. Посрещачите чакат дядо Антим още при Каспичан и вървят с него в тържествена процесия близо 20 км. до Шумен. В града устройват величествено посрещане. След отслужената от него служба в главната църква, митр. Антим държи една от най-забележителните си проповеди. Той взема за нейна основа проповедта, произнесена от духовния му учител свт. Филарет в манастира Коломна при избирането му за Московски митрополит. Словата на светителя са пренесени от неговия възпитаник към българската земя. Тук за първи път митр. Антим открито и ясно заговаря за славното българско минало, за значението на Шумен, който той приравнява към стария царствен Преслав, люлка на християнството сред българите, и оттам го нарича „българския Сион“. Владиката говори за славните български царе, накарали Византия да трепери. И веднага поставя слушателите пред историческия обрат: „Ако камъните и дърветата можеха да говорят, те биха ни разправили за тези славни времена, но сега всичко е паднало, всичко е изгубено, няма следа от тая слава…“ [4] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899.

Пътят му продължава през другите главни селища на Преславска епархия: Ески-Джумая (дн. Търговище), Осман-Пазар (дн. Омуртаг), Преслав, Котел и др. Навсякъде служи, проповядва, урежда важни въпроси, примирява спорещи страни, ободрява страдащи и угнетени. Това е и окончателното скъсване на сметката с миналото, когато не е бил приеман. Антим полага грижи за епархията, сякаш е никога не е преставал да бъде Преславски митрополит. Получава от паството достойна почит. В Котел служи и след това държи проповед, в която остро критикува гърците. Това довежда до вълнения в градеца срещу един пребиваващ там светогорски монах грък. Имуществото му е разграбено, включително св. мощи, с които той посещава домовете на вярващите. Брожението е овладяно с намесата на котленските чорбаджии. Те впрочем порицават и владиката за тона, с който е наелектризирал тълпата. Митр. Антим поправя грешката си и призовава народа да се успокои. Котленци връщат мощите и другите вещи на монаха, а той после напуска града.

След като преминава в Тракийското поле, митр. Антим продължава пътя си през Карнобат, Айтос и Бургас. И в тези селища, принадлежащи на Сливенска епархия, той не щади силите си за тамошното паство. Навсякъде действа като истински архипастир за православните българи. В Бургас отсяда в родния дом на своя протосингел архим. Симеон и се радва на домакинските грижи на близките му. След това се качва на кораб, който отплава за столицата на империята.

През 1871 г. митр. Антим участва в заседанията на Първия Църковно-народен събор в Цариград. В него заседват всички присъединили се към Екзархията архиереи, както и избрани представители от епархиите. Целта е да се гласува Екзархийския устав. Обсъжданията се водят по изработения през предишната година проектоустав. Главните лица са почти същите, а и проблемите често се повтарят. На събора дядо Антим рядко взема думата и говори малко. Изказва се преди всичко в онези случаи, когато трябва да бъдат разяснени каноните и да се реши доколко даден въпрос е съобразен с правилата на Св. Църква. Стреми се да бъде неутрален в личните полемики, но неговата близост до консервативно настроените е очевидна.

В един момент от неговата епархия пак идва вест, че старите рани не са зараснали. Проповедник Драгшин се е завърнал и пак прави опити да лови души в униатската си примка. Някои от видинските чорбаджии пак правят кроежи срещу митрополита си. Заявяват му, че отказват да му плащат суми за издръжката. Тайно се надяват да се отърват от архиерея си и отново да се върнат към предишното самочиние. Архим. Симеон изчерпателно и редовно осведомява дядо Антим за всичко в епархията. В отговорите си владиката му дава наставления как да действа. Протосингелът Симеон сполучливо лавира, за да удържа реда и спокойствието в митрополията. Неговите действия успешно блокират униатската пропаганда. Въпреки това личното присъствие на митрополита е крайно необходимо. Затова митр. Антим помолва да бъде освободен от заседанията на събора, който бездруго вече изчерпва дневния си ред и да се отправи към Видин. Съборът му разрешава. като отново му възлага задача да обиколи и околните епархии, за да се погрижи за множество разстроени църковни дела.

(следва продължение)

[1] Петнадесето заседание [на Временния смесен съвет] 26 юни 1870 г. – В: Църковно-Народният събор 1871 г. Ред., съст.: Хр. Темелски. Главно управление на архивите при Министерски съвет; Университетско Издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2001, с. 118-119.

[2] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899, с. 69.

[3] Заседание 38-мо [на Временния смесен съвет] 18 декември 1870 г. – В: Църковно-Народният събор 1871 г. Ред., съст.: Хр. Темелски. Главно управление на архивите при Министерски съвет; Университетско Издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2001, с. 153.

[4] Милков, Тодор. Антим, първи български екзарх. Пловдив, 1899.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква, духовенството при катедралния храм „Успение Богородично“ ще отслужва редовно Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза, всеки ден след края на сутрешното богослужение.

По-долу прилагаме файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание: