Димитър Христов

Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

(част 4-та последна)

(продължение от бр. 7)

      Правителството на Стоилов е отзивчиво към наболелите църковни нужди. Българската православна църква се управлява от Екзархийския устав, гласуван в Цариград още през 1871 г. Част от неговите правила, специално по отношение на епархиите в свободна България отдавна вече не са приложими или подходящи за ръководене на църковния ред. Ето защо първостепенната задача на висшите духовници в новите условия е промяната на Устава в по-изправен и по-ефективен дух. На 9 юли 1894 г. Светия Синод натоварва своите членове митр. Симеон и митр. Константин, заедно със секретаря на Синода Стефан Костов, да прегледат Екзархийския устав и да набележат промени в него. Врачанският и Варненско-Преславският архиереи се заемат със задачата извънредно отговорно. В резултат на тяхната нелека, но прецизна законодателна работа, Българската православна църква (в пределите на свободна България) се сдобива с нов, по-каноничен Екзархийски устав. Народното събрание разглежда предложените от Комисията промени и ги гласува с одобрение през 1895 г. Още една важна добавка към тях, касаеща брачното право, е приета през 1897 г. 1

    Процесът на духовно успокояване завършва с достойно тържество – на Сретение Господне, 2 февруари 1896 г., престолонаследникът княз Борис Търновски преминава в Светото Православие чрез тайнството Миропомазване. Негов кръстник става руският император Николай II, бъдещият цар-мъченик. С този символично важен празник се увенчават десетгодишните изпитания и борби на българските архиереи (преди всичко на Климент, Симеон и Константин) за опазване на Православието. Като знак на признателност към неустрашимия застъпник на Истината през 1896 г. неговото врачанско паство го удостоява с подобаваща чест. Едно от новосъздадените училища във Враца е наречено на негово име: Народно начално училище „Митрополит Константин“.

    В последните години на XIX в. за България настъпва нов период, в който делата на Църквата и държавните власти като цяло са в съзвучие. Този период, продължил до Балканските войни, е един от най-благоприятните в живота на Българската православна църква. За църковното развитие извънредно много допринася ръководството, упражнявано от членовете на Светия Синод в братско съгласие по свещеното съборно начало. Близо две десетилетия синодалните митрополити се срещат в София два пъти всяка година и на техните сесии, траещи около месец, се разискват и решават главните въпроси на църковния живот в страната. Безспорно всеки от архиереите има свое мнение по въпросите. Именно затова е забележителна братската любов между тях и общият им стремеж към единомислие, защото в крайна сметка всякога се стига до най-доброто решение за Църквата. Значителна роля в това съборно по дух управление играе митр. Константин. През 1905 г. той поема и председателството на Светия Синод. На този пост остава в продължение на три нелеки за него години.

    Задълженията му в Синода не отменят отговорността му за собствената епархия, а честите му отсъствия от Враца го затрудняват силно. Сред народа все по-силно навлиза модерния светски дух. Всеотдайният духовник не спира да призовава своето паство към повече църковност. Проповядва не просто с речи, а с личния си пример. Една новогодишна утрин, когато насъбралите се в едно врачанско кафене граждани са напълно увлечени от своите приятни занимания и разговори, те смаяно виждат на вратата достолепната фигура на своя пастир. Митрополит Константин стои с мълчалив поглед и без думи призовава християните да се опомнят и да дойдат на църковната служба в близкия храм. Засрамени, присъстващите напускат кафенето и се присъединяват към богослужението.

    Митрополит Константин искрено обича да служи в храма и тази негова любов се предава на богомолците при празничните архиерейски богослужения. Внушителната му фигура, тържествения му вид с блестяща корона и драгоценни одежди, излъчването на истинска духовна власт с архиерейския жезъл в ръка – всичко това оставя ярки, неотразими следи в паметта на вярващите. „Не възкръсват ли в нас спомените от детинство за оная тържественост, която лъчезарната му фигура придаваше на неговите литургии и литиите на второто възкресение…?“2 Посланията му към паството със слово и дела, остават неизличима следа. „За него имаше един учител – съвестта, и кога говореше за живота, той с жар викаше: „Дайте съвест, дайте Бог – и тогава… животът ви, хора, ще бъде по-лек, и тогава по-лесно бихте застанали пред Бога!“3  Живият му пример е най-силният му аргумент. Възпитаник на старата патриархална епоха, владиката непрестанно предупреждава пасомите си за опасностите, които носи духът на новото време и често се обръща към достойния пример на старината. „…И страшен е той, кога заговори за новите веяния в живота“, спомнят си неговите съвременници колко трудно му е било да се примири с преходните моди на модерния свят. „Създавайте, казваше той, но създавайте нещо трайно, разумно, полезно; създавайте това, което животът няма да събори!“

     Константин Врачански е ненадминат оратор, независимо дали проповядва в храма или се обръща към светската публика. В думите му, покрай забележителната по човешки подготовка, се усеща необикновен дар свише, присъщ само на търсещите Бога души. Като недостижим връх на възвишената риторика е запомнено словото на владиката при посрещането на румънския крал Карол, дошъл край Плевен през 1902 г. за честване на 25-годишнината от Освобождението. Един от слушателите, сам забележителен оратор, ще открои тази реч като един от двата най-високи върха на българско витийско изкуство въобще.4 Митр. Константин тържествено приветства румънския владетел, пристигнал с княз Фердинанд и многобройни високопоставени гости при с. Гривица. Уводът на речта е на латински език. Паметните събития от светската история са сплетени със слова за добродетели и достойнства не от този свят. Изпълнен с духа на св. пророк Иезекиил, архиереят заема неговите думи, за да се обърне към падналите герои за вярата и свободата на България. „Станете вие, сухи кости на стари великани!“, призовава ги той. Извиква ги да се изправят отново, за да посрещнат краля, техния стар вожд, дошъл да им се поклони и да избърше сълзите на поробените. „Вдигнете се и вие, сенки на витязи незнайни!“, говори им духовният пастир, сочейки достойния край на подвига им за ближния и признателността на освободените. „Станете, великани, и вижте какъв преврат прави на този грешен свят великото състрадание и всеобятното признание!“5 След края на словото двамата владетели Карол и Фердинанд стоят просълзени, румънските гости споделят, че не са виждали вития, подобен на митр. Константин, а българите дълго разнасят за речта навред, досущ като разказвачите на приказки: „И аз бях на Гривица, и аз слушах Дядо Константина…“.

     Натоварването му като член и особено като председател на Светия Синод е огромно, защото работата му е обвързана с вечно кипящия от страсти политически свят. Годините на остри конфликти с държавната власт изглеждат отминали, но изгледи за пълно спокойствие няма. Обстановката в България и чужбина в началото на ХХ в. често взема неочаквани обрати. Особено драматична се оказва 1908 г. През юли в Османската империя е извършена Младотурската революция, а през септември е обявена независимостта на България. Всичко това поставя на изпитание съдбата на Българската църква в османските предели. Делегация на Светия Синод начело с митр. Константин заминава за Цариград. Задачата им е деликатна. От една страна те трябва да подкрепят усилията на екзарх Иосиф да постигне най-доброто за българската национална кауза. От друга страна те искат да насочат екзарха към установяване на по-каноничен ред в Екзархията, тъй като компромисите с правилата на църковното управление са станали твърде много. Сложните политически перипетии, от които синодалните архиереи трябва да намерят изход, изтощават техните сили. В края на 1908 г., уморен от безбройните грижи по синодалното управление, с разклатено здраве, митр. Константин подава оставка не само като председател, но и като член на Синода. Въпреки нееднократните увещания на събратята му да остане, той е непреклонен в своето единствено желание – да се прибере за постоянно в епархията си.

     Мнението на митр. Константин остава важно за останалите архиереи и след оттеглянето му от Синода. Те продължават се допитват до него по най-чувствителните въпроси на църковния живот. За да съгласуват своите мнения с неговото, понякога синодалните владици лично му гостуват в митрополитския дом.  На гостоприемството му във Враца се радват не само неговите събратя по духовен чин. „Блед и винаги замислен, той отваряше за всички своята къща. И богат, и беден намираха утеха да беседват с този старец, който в самотията на обширната си квартира прелистваше с еднаква ревност както Евангелието, тъй и новото поправено издание на Паулсеновата „Система на етиката“…“.6 Съвременниците на дядо Константин често го описват като удивително съчетание от двойка привидно противоположни качества: едновременно строг и справедлив, едновременно мистик и реалист. По подобен начин представят благотворителността му: едновременно щедра и не търсеща разгласа. „Той щедро, но тайно подпомагал материално свои сродници и всеки беден, който се отнасял до него“.7 Но може ли такова добро да остане в тайна? Спомените на православните от врачанското паство непрестанно кръжат около любовта и състраданието на Врачанския архиерей към всички нуждаещи се. „Сиромасите“ – владиката често напомня за тях. Те са средоточието и на неговите милосърдни дела. „Той не ламтеше за земни богатства, него отвращаваха суетите и тщеславията – неговият живот бе благодеянието, скромността, морала. Има ли беден, когото да не е подпомогнал, има ли болен, когото да не е споходил, има ли страдующ, когото да не е утешил? Неговият дом бе за всекиго отворен. За всеки голям християнски празник той отделяше от средствата си „за дрешки и обувки за сиромасите“.“8

     Поел църковни отговорности от общонароден и общодържавен ранг, митр. Константин не забравя своя малък роден град, изстрадал много след разорението от 1877 г.  През 1904 г. група калоферци, живущи в София, създават Калоферска дружба. Целите ѝ са просветни и благотворителни, за повдигане духа и благосъстоянието на позападналия градец. Митрополит Константин е привлечен за член през 1906 г.9 До края на живота си дядо Константин остава един от най-щедрите дарители на Дружбата.10 Една част от събраните средства отиват за подпомагане на изследванията за миналото и настоящето на Калофер. Междувременно през 1906 г. от света си отива неговата стара майка. Две години по-късно през 1908 г. в Калофер почива и сестра му. По този тъжен повод дядо Константин дава средства за скромен гранитен обелиск с възпоменателен надпис за всички починали негови близки, който да се постави до калоферската църква „Света Богородица“.

     Покрай грижата му за паметта и вечната участ на членовете на семейството му неговото собственото здраве все повече се влошава. През 1910 г. митрополит Константин получава апоплектичен удар, от който е застрашен животът му. Възстановява се сравнително бързо, връща се към задълженията си и продължава да служи. Но състоянието му вече е разклатено.11  В тези месеци владиката показва, че не се страхува от мига на смъртта. Паметни остават думите му, казани тогава: „Смъртта е лека, когато нищо не тегне на душата!“.12

     През 1912 г. митр. Константин изготвя своето завещание. Владиката има собственост в София: голям парцел в размер над 2 500 кв. м. В завещанието се разпорежда след кончината му парцелът да бъде продаден, а получените суми да отидат за просветни и благотворителни цели. Голяма част от тях е завещана за паричен фонд към училището „Митр. Константин“ във Враца. От него трябва да се купуват книги и дрехи за бедни ученици. Други средства са предвидени за дружество „Милосърдие“ във Враца за поддържане на безплатна ученическа трапезария. Владиката завещава средства и за подобни трапезарии в Плевен, Оряхово и Калофер. Суми се завещават още на Епархийското свещеническо братство „Св. Цар Константин“ и Православното християнско братство във Враца. На Св. Синод са завещани 600 кв. м. от имота, от продажбата на които се създава фонд за издръжка на двама стипендианти в Софийската духовна семинария. Единият трябва да е от Врачанска епархия, а другият от Калофер. Условието на дарителя е завършилите стипендианти да приемат духовен сан. Макар и със забавяне, около 1920 г. завещанието започва да се изпълнява ефективно.

     На 5 октомври 1912 г. започва Балканската война. Макар и болен, митр. Константин не може да стои безучастен. Той ръководи няколко благотворителни комисии, обикаля болници, утешава и подпомага ранени и болни войници. Навсякъде и с всички убедено споделя своята увереност, че българското дело ще възтържествува, защото милостивият Бог помага на правите и угнетените. Всичките му грижи в тези трудни дни пак влошават неговото здраве, едва закрепено след първия удар. И когато последва вторият, изнуреното тяло не успява да го издържи.

     Два месеца след началото на войната, на 4 декември 1912 г. митр. Константин се представя в Господа в своя престолен град. Смъртта идва скоропостижно, без никой да очаква. В навечерието на Никулден владиката се подготвя да служи на храмовия празник на катедралната си църква „Св. Николай“. Пожелава да се изкъпе, но след като се изкъпва, не успява да стане. Намират го в банята в безпомощно състояние. Занасят го в стаята му. Владиката междувременно е загубил съзнание. Опитите да го свестят са напразни. Минути по-късно Врачанският митрополит Константин си отива от света – чист телесно и душевно.

     Враца, градът, който някога толкова трудно бе приел своя архипастир, сега потъва в траур. Времената са военни, мнозина са мобилизирани на фронта и към тревогите на останалите в града се прибавя нова тъга. Над къщи и дюкяни се развяват черни знамена. „Истина ли е, вярно ли е, че дядо Константин е починал?“ – питат се скръбните жители, сякаш нежелаещи да приемат вестта. Опелото е извършено в катедралния храм „Свети Николай“ във Враца. Обрядът е отслужен от митр. Антим Търновски, специално изпратен от Светия Синод, в съслужение със свещеници и в присъствието на голямо множество опечален народ. Владиката е погребан в двора на църквата, на изток от олтара. Произнесени са три надгробни речи, от които особено въздействаща е тази на младия адвокат Цвятко Бобошевски, бъдещ български държавник. Мощен отзив по повод смъртта на митрополита е публикуван в столичния вестник „Мир“: „Животът на Константина Вратчански е дълга редица от бури, защото той сам беше буря… Той умря. Някои ще се зарадват, защото са се оттървали от един човек, който им говори истината в очите, но други – мнозинството – ще заплачат, че са се затворили едни уста, които вечно напомняха, че има и истина в този лъжовен мир…13

     Много и прекрасни думи са изречени за митрополит Константин от близките му хора. Но сякаш най-добре е в заключение да чуем него, възвишения майстор на словата, когато, обърнат към Бога, нарежда своето завещание – последна воля. „Припадам пред Всемилостиваго Бога и Спаса нашего Иисуса Христа, моля и прося да погледне милостиво на моите благодарения за безчислените благодеяния и щедрости, с които през целия ми живот богато ме е обсипвал, и да прости вся волная и неволная согрешения моя словом, делом и помишлением, и опущением. Усърдно моля високопреосвещените ми събратия и служители, както и благоговейните свещеници и проч. благочестиви християни, живущи в богоспасаемата Вратчанска епархия да простят задето, като човек със слабост, съм ги обиждал и оскърбявал, като не отказват да се молят първите за своя грешен събрат, а вторите за недостойния си пастир. От своя страна простил съм и прощавам всички, на кои съм давал повод да ме порицават и осъждат, и моля Бога да излее над тях и над мене Своята безпределна милост…14 

(край на повествованието за митр. Константин)

 

1.Цанков, протопр. Ст. Измененията на Екзархийския Устав и участието на митрополита Симеона в тях. – В: Сборник в чест на Варненский и Преславский митрополит Симеон, Изд. Св. Синод на Българската църква, С., 1922, 349.

2.Реч, произнесена от Цветко Бобошевски от името на гражданството на 5 декември 1912 год. при погребението на Врачанския митрополит Константин. – В: Йоцов, Д. Културно-политическа история на Враца. В два тома. 2. Преработено издание, изд. Полипринт, Враца, 1998, с. 472.

3.Начов, Н. Калофер в миналото. Изд. Калоферска дружба в София, С., 1927, с. 451.

4.Реч, произнесена от Цветко Бобошевски… – В: Йоцов, Д. Културно-политическа история на Враца. В два тома. 2. Преработено издание, изд. Полипринт, Враца, 1998, 474-475.

5.Начов, Н. Калофер в миналото. Изд. Калоферска дружба в София, С., 1927, с. 451.

6.Начов, Н. Калофер в миналото. Изд. Калоферска дружба в София, С., 1927, с. 451.

7.Начов, Н. Калофер в миналото. Изд. Калоферска дружба в София, С., 1927, с. 449.

8.Реч, произнесена от Цветко Бобошевски… – В: Йоцов, Д. Културно-политическа история на Враца. В два тома. 2. Преработено издание, изд. Полипринт, Враца, 1998, с. 473.

9.Сборник на „Калоферска дружба“, кн. I, С., 1908, 9-14.

10.Сборник на „Калоферска дружба“, кн. II, С., 1924, 26-27.

11.Църковен вестник, год. 13, № 39, декември 1912.

12.Начов, Н. Калофер в миналото. Изд. Калоферска дружба в София, С., 1927, с. 451.

13.Начов, Н. Калофер в миналото. Изд. Калоферска дружба в София, С., 1927, с. 451-452.

14.Начов, Н. Калофер в миналото. Изд. Калоферска дружба в София, С., 1927, с. 452.