Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

 

Достойни български духовници

Димитър Христов

 

Част 3-та

/продължение от брой 6

     С усилена стража митр. Константин е преведен през Петроханския проход за Враца. Пътуването през зимния Балкан е кошмарно – бушува снежна виелица, движещите се пропадат в преспи, на два пъти ги нападат вълци. Конвоиращите са загубили мярка на елементарна човечност. Стражарският камшик плющи по рамото на владиката, сякаш воденият е углавен престъпник. „Но той не знаеше подлост, защото в живота си най-много е мразел подлостта…“ ще напише един негов съвременник по повод този мъчителен преход. Достойнството му блясва най-ярко в този миг, когато враговете му мислят, че е най-унизен. Конвоят поема през селата на Врачанска епархия. Местни селяни ги срещат и познават своя владика. Искат да разгонят стражарите и да го спасят. „Не!“, спира ги той. „Има обществена съвест в България. Ще удари и за нея радостният час. Правото ще победи!“ 1

     Ще победи ли правото? Злобата на враговете му се мъчи да разколебае дори тази негова надежда. В края на изстрадания ден, когато си пристига във Враца, владиката се оказва лишен от най-скромното човешко право – на почивка и сън. Областният управител Македонски изпраща една шайка свои хора да цепят дърва и да вдигат шум в двора на митрополията. И все пак на следващия ден, 1 януари, пастирът страдалец надмогва изтощението и застава в храма. Отслужва архиерейска Св. Литургия за Обрезание Господне и празника на Св. Василий Велики. След нея произнася проповед, която остава паметна за присъствалите. След като изяснява значението на празника, владиката преминава към болните въпроси на деня. Режимът е разобличен без страх и заобикалки като враждебен на Св. Църква. Не е спестено нищо от своеволията на княза спрямо Православието. Пасомите слушат  със затаен дъх словата на храбрия митрополит. „С висока култура и свободолюбив, той бе непримирим враг на насилието… От малката Враца, от амвона на „Св. Николай“, гордият и смелият митрополит Константин направи и политическия форум, от който трепереха и всесилните тирани“, ще обобщи духа на онези дни един оратор при погребението на владиката.2

     На службата обаче са дошли и недобронамерени лица. Тяхната цел е да дебнат владиката и да го хванат на дума. Словото му е предостатъчен повод. Кратък е пътят от „Осанна“ до „Разпни го!“. Само четири години са минали, откакто на същия този празник дядо Константин е бил тържествено посрещнат от паството си като нов Врачански владика. Сега той самият трябва да посрещне следствие и съдебен процес. Врачанският окръжен прокурор Йордан Соколов получава полицейско донесение за речта на владиката и нарежда да се проведе дознание. Следователят се опитва да вземе показания от самия митрополит, но среща твърдия му отказ. Владиката подчертава недвусмислено, че за деяния, извършени от него в църква при изпълнение на архиерейски обязаности, не може да дава показания на другиго, освен на Св. Синод. Следователят трябва да се задоволи с разпита на свидетелите. Въз основа на дознанието на 22 септември 1889 г. във Враца е съставен обвинителен акт против митр. Константин за речта му от 1 януари с. г. за „оскърбление и клевета срещу Негово Царско Височество (Н. Ц. В.) Княза“. Фактите са представени в общи линии вярно. В същината си обаче обвинението е абсурдно, защото по нормалната човешка логика изложеното заслужава похвала, а не порицание: „…Прокурорският надзор намира Врачанския митрополит Константин виновен за това, че той в речта си… е казал за Н. Ц. В. Княза между другото и това, че искал да въведе в православните храмове католическо богослужение, че бил извикал от Пловдив един католически домин да отслужи в калоферския женски монастир… и най-после пак за Н. Ц. В. казал: онзи, който бил дошел в България да се прехранва, трябва да се подчини на православната вяра, а не да бъде против нея. При това прокурорският надзор намира, че това деяние, което съставлява общо углавно престъпление, е подсъдно на Врачанския окръжен съд.“3 Досущ като в неправедния съд над Господа, и неговият верен служител е намерен за виновен в това, че е говорил истината.

     На 27 септември 1889 г. Врачанският окръжен съд дава ход на делото срещу митрополит Константин. Изпращат препис от обвинителния акт на обвиняемия. Той не го приема. На гърба на призовката написва, че има началство, чрез което трябва да му се връчат и актът, и призовката. Магистратите впрочем се намират в много затруднено положение. Всички те – председателят на съда, двамата съдебни членове, а също и окръжният прокурор, макар че е подписал абсурдното обвинение, морално стоят на страната на владиката. Наложеното им отгоре задължение да го съдят е мъчително за тях. Те съзнателно забавят процедурата. Не след дълго прокурорът Соколов е преместен в друг град и папката с делото „се изгубва“ някъде.4 И заместникът му Манол Златанов е от съчувстващите на митрополита. След известно време той също е преместен от Враца. Изгубеното дело се „открива“ при него едва след няколко години във Видин. Това става през декември 1894 г., вече след падането на Стамболов и след амнистията за политическите престъпления, прокарана от новия премиер Константин Стоилов. Прокурорът Златанов изпраща писмо до председателя на Врачанския съд, с което му препраща делото и дознанието, като се извинява, че „папката случайно е останала между книжата“ му, когато е заминавал за Видин. През май 1895 г. Окръжният съд във Враца окончателно приключва делото срещу митр. Константин въз основа на гласуваната от Народното събрание амнистия. Така моралът на врачанските магистрати, макар и тихомълком, спасява техния архиерей от допълнителни страдания. Доброто, скришом сторено от тях, може да бъде оценено по достойнство при сравнение с друг подобен процес: този в Търново. Там един прокурор, храненик на митр. Климент, се обръща в негов гонител по най-безчестен начин.

       Следващият проблем в отношенията между Църква и държава е „непоменаването на княза“. Твърд в изпълнението на своята свещена длъжност, митрополит Константин отказва да поменава името на Фердинанд при богослужение. Забранява и на подведомствените си свещеници да правят това. Князът отново е обиден. Държи се така, сякаш владиката е приятел, който му е изменил, а не човек, злепоставен и гонен от княжеското правителство. Кабинетът полага огромно усърдие, за да се отмени нареждането. Врачанският Константин, както и Търновският Климент за пореден път са обявени за враждебни на правителството.5 Министър-председателят търси начин да махне дядо Константин от Враца, което би било двоен удар за него – и в борбата му срещу Св. Синод, и срещу „русофилското гнездо“ оттатък Балкана. Замисълът му е да го изпрати на заточение в Рилския или Зографския монастир, в краен случай при екзарха в Цариград. Стамболовистите се опитват да притиснат непреклонния архиерей чрез духовното му началство.

     На 27 февруари 1889 г. министърът на изповеданията Странски изпраща писмо до екзарха в османската столица, придружено с обемиста маса документи относно „бунтовническата дейност на Врачанския митрополит“.6 Искат вдигането му от неговата катедра и въдворяването му в монастир. Документите са фалшиви. Общинските кметове са заставени да подават оплаквания срещу владиката под диктовката на полицейските органи. В някои случаи те просто поставят подпис и печат върху бяла хартия, впоследствие попълнена с обвинения. Текстът на оплакванията е почти идентичен. Във Врачанска митрополия постъпват впрочем и много ответни декларации на хора, които признават, че са били заблуждавани от административните органи и искат прошка от своя владика. На 14 март министър Странски настоява пред екзарха повторно митр. Константин да бъде вдигнат от Враца („за да се успокоят духовете в тоя град“) и извикан в Цариград. Надяната е маската на лицемерието – правителството имало „неоспорими“ доказателства за противодържавното поведение на високопреосвещения, но не желаело да се бърка в духовните дела на Църквата. И веднага след това заплашва митр. Константин с „нежелани последствия“, ако не бъде извикан от Екзархията.

     По повод упоритостта на митр. Константин и „непоменаването на княза“ екзарх Йосиф не се обръща пряко към своя съгражданин калоферец, а към неговия старец Григорий Доростоло-Червенски, за да му въздейства. На 11 март 1889 г. екзархът пише до Русе с остро предупреждение митр. Константин да се държи лоялно към властите. Аргументът е, че Светия Синод не е взел решение за непоменаване на княза.7 През април 1889 г., екзархът отново праща писмо, частно и поверително до митр. Григорий.8 Осведомява го, че правителството счита и тримата синодални членове (т.е. и Симеон) за враждебни. От екзарха се иска тяхната замяна с други, проправителствени и прокняжески. Понеже митр. Константин е законно избран за синодален член, правителството се съгласява той да остане, но при условие да бъде направен по-отстъпчив. Дебатът за останалите членове продължава дълго. Кабинетът не допуска свикване на Синода през цялата 1889 година. В края на годината Народното събрание по предложение на Ст. Стамболов приема нов Избирателен закон. За да унижи своите опоненти, премиерът налага в него един член (чл. 16), който лишава от право на избираемост абсолютно цялото духовенство, както светско, така и монашеско.

     През май 1890 г. настъпва следващият драматичен случай в отношенията между владика Константин и гражданските власти. Поводът е откриването на паметник на Христо Ботев във Враца. Идеята е на старите поборници за Освобождението, ревностно подета от местните власти. На 21 май на малкия по онова време площад в центъра на града се струпват князът със свитата си, министри, градски управници и първенци, многобройни делегации от разни места в страната, тълпи народ от Враца и околните села. Сред гостите разбира се изпъква някогашният Ботев приятел Стефан Стамболов, взел редом до себе си майката, съпругата и дъщерята на поета-революционер. Няма го обаче друг един калоферец, познат от детство с чествания герой и с майка му. Митрополит Константин отказва да участва в политическата хореография. Той отпътува за заседанията на Светия Синод в Русе, като нарежда на своите свещеници да се оттеглят веднага след извършването на религиозната служба. На церемонията духовниците, четирима на брой, са в трудно положение, наблюдавани под лупа от властта и народа. Още предварително те са заплашени от околийския управител, че ще бъдат наказани, ако не поменат името на княза. Свещеноиконом Николчо Илиев, пръв по старшинство измежду свещениците, нарежда да се отслужи най-напред панихида за падналите при Околчица и Милин камък. Едва след това е извършен молебен за откриването на паметника. Поп Николчо, надявайки се някак си да удовлетвори всички, разпорежда на най-младия от свещениците да спомене княз Фердинанд въпреки забраната на митрополита. Клирът все пак спазва другото нареждане и след приключване на богослужебната част се оттегля.9   

      Последва странен политически фарс. Непосредствено след края на тържеството князът търси да поздрави служещите свещеници. Тъй като тях ги няма, той иска от Стамболов да му бъдат представени по-късно. Духовниците са намерени бързо и доведени в дома, където е отседнал Фердинанд. Там монархът награждава четиримата свещенослужители с орден „Александър IV степен“. На пръв поглед изглежда, че тактиката на иконом Николчо „И вълкът сит, и агнето цяло“ е била сполучлива. Нищо подобно. Съвсем скоро отците са арестувани в полицията и подложени на разпити и изтезания. Държат ги в затвора цяло денонощие. Във вина им се вменява дори това, че са отслужили панихида за покойните борци за свобода, вместо молебен за Фердинанд. Отец Николчо Илиев е подложен на особено сурово отношение. Лично областният управител Македонски го подлага на мъчителен разпит с побой. „Ти ще признаваш ли занапред княза, или не?“, питат грубо свещеника. Той намира сили да им отговори с достойнство: „Аз не съм законодателно тяло да избирам князете и да ги свалям.

     Решителността на Врачанския архиерей дава сила на мнозина в града да противостоят. След края на ритуала около Ботевия паметник, Фердинанд забелязва в едно съседно кафене група стари опълченци с униформите и ордените си, събрали се съвсем отделно от тълпата. Князът им отдава чест уж като войник към ордените им, но врачанските поборници не му отвръщат.  Стамболов е уведомен незабавно от обидената особа. Опълченците ветерани не са наказани директно, но са взети всякакви други мерки срещу русофилите. В града се установява тягостна атмосфера на противопоставяне. След време един от ревностните врачански стамболовисти ще признае: „Ние тогава защитавахме княза, а владиката защитаваше православната вяра и България.“

     През май-юни 1890 г. Светия Синод се събира, но не в столицата, а по предложение на митр. Григорий в Русе. Митр. Константин е там, но остава единственият от синодалните членове на безкомпромисни позиции. Симеон Варненско-Преславски отсъства, а Климент Търновски е  заместен с компромисно настроения митр. Доситей Самоковски. Дори и в този по-примирим състав, Синодът не може да пренебрегне острите проблеми с държавата. Най-сериозният от тях е икономическият натиск върху свещенството. Правителството е взело на мушка приходите на свещениците от треби. Властите настояват те да се ограничат до предвидените суми в Екзархийския устав, макар че те реално са твърде скромни. Правителството дори заплашва, че приходи над таксите по Устава ще се третират като незаконно събрани и ще следват наказания.  По същия устав впрочем е предвидено добавъчно възнаграждение, което трябва се изплаща на свещениците от бюджета, за да компенсира скромните им приходи от треби. Подобно възнаграждение сякаш не съществува за администрацията на стамболовистите. Светия Синод протестира: мярката обрича свещенството на пълен недоимък. Отново се стига до мнението на екзарх Иосиф. От Цариград екзархът препоръчва Синодът да се съобразява с правителството.10 Предстоятелят на Българската църква взема страната на нейните недоброжелатели, при това не за първи път. През целия критичен период той поддържа двойствена политика, отчасти съобразена с църковните интереси, отчасти в угода на светските власти. За екзарх Иосиф впрочем църковните интереси са главно интересите на Екзархията в земите под турска власт. Това съвпада с правителствената политика по националния въпрос. При посещението си в Турция през 1890 г. министър-председателят Стамболов успява да издейства откриването на четири епархии за Екзархията в Македония. В очите на мнозина този ход е достатъчно свидетелство за неговата загриженост към църковните нужди. За сравнение: искането за откриване на Старозагорска епархия, изцяло на свободна българска територия, изцяло в ръцете на правителството, отдавна повдигнато от Синода, отново е неглижирано от премиера. Частичен напредък е постигнат по друг наболял въпрос. На русенската сесия е съставена формула за споменаване на княза-друговерец в църковните служби. Заговаря се, че конфликтът между Църква и държава е изгладен. В действителност отношенията са далеч от истинско помирение. Искри на напрежение прехвърчат и през следващите години. И този път дипломатическите умения на Доростоло-Червенския митрополит спомагат за миролюбив изход от ситуацията и спасяват неговите събратя Константин, Климент и Симеон от гнева на премиера.

     През април 1893 г. княз Фердинанд вдига сватба по католически ритуал с италианската принцеса Мария-Луиза Бурбон-Пармска. Мария-Луиза е ревностна католичка и е твърдо убедена, че децата ѝ също трябва да изповядват римокатолицизма. Така към претенциите на самонадеяния княз-католик се добавя и неговата съпруга. Стамболов, безогледно решен да наложи династията, се заема да промени Конституцията в угода на княжеското семейство. Предвижда се изменение, което да разреши и на престолонаследника да изповядва вяра, различна от православната. Започва спешна подготовка за Велико народно събрание. Екзарх Иосиф пише на правителството, че по този въпрос трябва да се вземе и мнението на Светия Синод. Стамболов, страхувайки се от гласа на архиереи като Константин и Климент в София, подхвърля идеята за заседание в Цариград. Османските власти обаче отклоняват това предложение. Св. Синод, по решителното настояване на Константин Врачански все пак се събира в София. Пак по негово внушение на 19 април 1893 г. Екзархията праща на правителството своето становище. В писмото се отстоява позицията, че князът, жертвайки своите лични чувства, трябва да възпитава децата си в православната вяра на българския народ. Заради това той ще получи подкрепа от Всевишния Бог и любовта на народа. Напразно обаче Църквата изказва своето мнение. Напразно дори до последния възможен момент митр. Партений Софийски разговаря с премиера и се опитва да го отклони от намерението му. От 3 до 17 май 1893 г. в Търново се провежда Четвърто Велико народно събрание. При драконовски мерки, взети от стамболовистите, събранието гласува за промяна на чл. 38 от Търновската конституция – разрешава се на престолонаследника да изповядва вяра, различна от православната.

     Особено решително протестира митр. Климент Търновски, воден от твърдото си убеждение: „Има Православие у нас, има България; няма Православие – няма и България“. Изобличението му се превръща в начало на неговата Голгота. Скоро архиереят е арестуван, осъден по скалъпен процес и заточен при тежки условия в Гложенския монастир. Там Климент е подлаган на физически и душевни изтезания: палят огън в килията му посред лято и го принуждават да стои вътре, не му дават правото на свиждане с близки. Като връх на всичко, забраняват му да държи книги в килията си и да чете. И все пак един близък човек успява да го посети. Константин Врачански, преоблечен в окъсано расо на прост монах, се качва по стръмната и скалиста пътека до монастира. На стражаря казва, че е калугер от друг  монастир, дошъл да разгледа Гложенската обител.11 Пазачът не се усъмнява в неугледния монах. Така митр. Константин се среща с изстрадалия свой събрат, ободрява го и укрепва духовно. Чрез Врачанския владика писмо до изповедника, изпълнено с трогателни думи за утеха, изпраща и митр. Симеон.

     Репресиите към популярния Търновски архиерей и неговите събратя правят крайно лошо впечатление на обществото. То има още много причини да недоволства от правителствените мерки, в които вижда диктатура. Усещайки това, князът, решен да играе самостоятелна политическа роля, се освобождава от опеката на своя първи министър. През май 1894 г. режимът на доскоро всесилния Стамболов пада. Назначено е ново правителство начело с Константин Стоилов, умел и дипломатичен държавник. Митр. Климент се връща от заточение и е посрещнат в Търново по най-тържествен начин. Там той дава прошка на своите гонители. Здравето му обаче е съкрушено. Освободени са и другите политически затворници. Започват опити за сближение с Русия, тъй като за княза е ясно, че неговото международно признание зависи от това. В началото обаче руската дипломация е резервирана. От Санкт-Петербург идва принципно условие за добрите междудържавни връзки: престолонаследникът Борис, роден през януари 1894 г. и кръстен по католически ритуал, да премине  в лоното на Православната църква. Кабинетът на Народната партия, начело със Стоилов, подкрепя напълно това предложение. От двореца в София започват да маневрират, макар и неохотно.

     Синодалните архиереи откликват с желание на усилията за нормализация в страната. В края на май 1894 г. е съставена формула за споменаване на княгинята и престолонаследника в църковните служби. Няколко дни по-късно е проведена официална среща между синодалните членове и княз Фердинанд. Монархът започва все по-видимо да изразява уважение към доскорошните си опоненти. Те също му показват, че тяхната критична позиция не е към него като личност, а към доскоро следваната от него политика. Князът постепенно е принуден да отстъпи от тежненията си в полза на католическа династия.

 

(следва продължение)

 

1. Начов, Н. Калофер в миналото. С., 1927, с. 451.

2. Реч, произнесена от Цветко Бобошевски от името на гражданството на 5 декември 1912 год. при погребението на Врачанския митрополит Константин. – В: Йоцов, Д. Културно-политическа история на Враца. В два тома. 2. Преработено издание, изд. Полипринт, Враца, 1998, с. 473.

3. Йоцов, Д. Културно-политическа история на Враца. В два тома. 2. Преработено издание, изд. Полипринт, Враца, 1998, с. 377.

4. Йоцов, Д. Културно-политическа история на Враца. В два тома. 2. Преработено издание, изд. Полипринт, Враца, 1998, с. 378.

5. НАБАН, ф. 54, „Митр. Климент Търновски“, а.е. 360, л.5-6.

6. Йоцов, Д. Културно-политическа история на Враца. В два тома. 2. Преработено издание, изд. Полипринт, Враца, 1998, 378-379.

7. НАБАН, ф. 54, „Митр. Климент Търновски“, а.е. 360, л.6.

8. НАБАН, ф. 54, „Митр. Климент Търновски“, а.е. 360, л.7.

9. Йоцов, Д. Културно-политическа история на Враца. В два тома. 2. Преработено издание, изд. Полипринт, Враца, 1998, 381-385.

10. НАБАН, ф. 144 к, оп. 1, а.е. 44.

11. Симеон, митрополит Варненски и Преславски. Няколко думи за покойния Климент Търновски – Във:  Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения, Т. 1, (Ем. Димитров ред., съст.) изд. Изток-Запад, С., 2011, с. 224.