Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

Достойни български духовници
Димитър Христов


Част 1-ва


       Митрополит Константин Врачански е една от личностите, които незаслужено тънат в полузабравата на днешната ни историческа памет. Подобно на неколцина свои събратя свещенослужители, той е фигура с огромен духовен ръст, която остава едва осветлена от историческите текстове. Светът е станал твърде материален, а с него и разказът за недалечното ни минало. Съвременното ни общество, доколкото чете историята, предпочита да размисля върху получените и неполучените материални ползи от нея. Проповедта на големите ни духовници бива разбрана сякаш наполовина, като именно духовното в нея остава не доловено. Така за нещастие най-достойните ни пастири от недалечно време са бледо познати на съвременния българин. А в своето време митрополит Константин е бил популярен и обичан, особено от своето паство. Всички автори, които пишат за него, обикновено добавят и по някой епитет, който да подчертае тази известност – „прочутият митрополит Константин“, „знаменитият митрополит Константин“ и т.н. Хора като него напомнят на бисери в тревата. Те присъстват в историята и само трябва се поровим в нея, за да открием тяхното сияние. 

 Бъдещият Врачански митрополит Константин е роден в Калофер най-вероятно на 14 май 1847 г.[1] Кръщелното му име също е Константин. По местен обичай го наричат Костадин. В източниците има разминаване относно годината на раждането му: някои автори посочват 1843 г. Съдейки по различни белези (надеждност на изворите и логика на биографичните факти), годината 1847 е по-вероятната. Пътят му на духовник води своето начало от благочестивата семейна среда. Баща му е енорийски свещеник в калоферската църква „Успение на Пресв. Богородица“. Името му е Димитър Стоилов, с прозвище Малинка. Като светско лице бъдещият владика е наричан най-често Костадин Попов. Тази фамилия носят и неговите братя. Майка му, презвитера Дода също е от свещенически род, произхождащ от будното средногорско село Рахманлий (дн. Розовец). Костадин има трима братя – Стоил, Лазар и Киро, и една сестра – Стефана. Семейството на поп Димитър впечатлява със своите дарования и стремежи: от четиримата му сина само рано починалият Лазар не постига широка известност сред българското общество.

Мястото, на което отраства бъдещият свещенослужител, е забележително. Калофер, разположен в подножието на Балкана в една от най-красивите части на българската земя, е убежище на родолюбие и благочестие. В малкия градец, напояван от бистрите води на Тунджа, живеят само православни българи, ако не броим единичните представители на турската държавна власт. Това рядко изключение от преобладаващите условия за потиснатия български народ е създало дух на самостоятелност у калоферци. Тяхната стопанска и обществена предприемчивост е завидна. „Алтън Калофер“, т.е. „златният Калофер“, така често наричат града през XIX в. Голяма част от мъжкото население се занимава с абаджийство в Цариград, откъдето трудолюбивите балканджии припечелват не само за семействата си, но и за църкви, училища, общонародни начинания. Имената на десетки калоферци блестят сред водещите личности на Българското възраждане и следосвобожденската епоха. Чистата християнска среда прави по-свободни и условията за духовен живот в Калофер. Два монастира и три църкви красят градчето и околността му. Жителите му добре познават богослужебния ред и ревностно спазват правилата на Светата Православна църква. Благочестивата среда допринася за израстването на достойни и отлично подготвени пастири. От възстановяването на Българската православна църква през 1870 г. насетне четирима калоферци се издигат до архиерейско звание, което казва много за град с такива скромни размери. Освен героя на настоящия разказ, това са още митр. Виктор Нишки, екзарх Иосиф и митр. Михаил Доростоло-Червенски.

Костадин Попов получава своето първоначално образование в своя роден град, в образцово организираното местно училище. Един от учителите му е прочутият даскал Ботьо Петков, баща на поета-революционер Христо Ботев. По-късно свещеническият син подобно на повечето млади калоферци e изпратен да работи като абаджийски чирак в Цариград. Скоро обаче го записват да учи в гръцко училище в имперската столица. През тези години живее при брат си Стоил.[2] Стоил Попов (1839-1890) е ревностен патриот, но буен и неспокоен характер. Разпален от недоволство срещу злоупотребите на Цариградската патриаршия, в един момент той се увлича по идеите на Драган Цанков за уния с папата в Рим. През 1862 г. Стоил Попов става участник в Първата българска легия в Белград, където се запознава с Васил Левски. След разтурянето ѝ се завръща в Цариград и подновява своето сътрудничество с Драган Цанков.

През 1863 г. Стоил Попов използва връзките на Цанков, за да уреди образованието на по-малкия си брат Костадин. Последният заедно с още няколко български момчета е пратен да учи в Рим в униатската гръцка семинария „Св. Атанасий“. Семинарията, наричана и „колеж“, е създадена в края на XVI в., за да провежда пропаганда сред православните народи, особено там, където се служи на гръцки език. Образованието, което се дава там, е високо. Възпитаниците получават отлична подготовка по гръцки, латински и италиански. Колкото до инославните внушения, те не успяват да завладеят сърцето на искрено православния младеж. Независимо от католическата среда в Италия и униатския дух в училището, Костадин остава твърд в Православието. Той завършва семинарията през 1869 г., идва си за кратко в Цариград, но скоро се установява в Карлово при другия си брат Киро (1845-1877).

По времето, когато Костадин Попов получава свещеническо образование, брат му Киро следва медицина в Букурещ. Завършва я през 1869 г. Като студент в столицата на Влашко калоферецът също се сприятелява с Васил Левски, който понякога му гостува в студентската стая. Вече дипломиран, д-р Киро Попов идва в Карлово и поема лекарска практика в града. Скоро се задомява за Елисавета (Ека) Райнова (1854-1957), умна и добродетелна девойка, дъщеря на прочутия възрожденски даскал Райно Попович. За нуждите на своята практика докторът открива аптека, чието управление възлага на брат си Костадин, завърнал се от Италия. Скоро двамата братя стават членове и на революционния комитет, организиран от Левски при посещенията в родния му град.[3] От изворите личи, че Костадин е бил по-активният член на Вътрешната революционна организация. Докторът със своята важна позиция в обществото изпъква твърде много пред очите на турците, докато брат му като скромен аптекар има значително повече свобода да работи за делото.

В началото на декември 1872 г. Левски е за последен път в родния си град. Вече са факт разкритията на Димитър Общи пред турския съд. Водачът на революционното дело бърза да спаси организацията от пълен провал. В късната зимна вечер той заедно с един свой спътник почуква у дома на доктор Киро Попов под предлог, че го търсят за болен. Домакините поканват мнимите непознати да влязат, след което започва конспиративната среща.[4] Левски сяда между лекаря и брат му и разговаря дълго с тях. Обсъждат обира на турската поща в Арабаконак, последвалия провал, самоубийството на Ангел Кънчев в Русе и други тревожни новини. Костадин Попов осведомява Дякона за всичко, което се знае в Карлово относно станалите разкрития.[5] После категорично го предупреждава, че за него „пътят през Балкана е затворен.“ Посъветва го да се върне назад, към Цариград. Левски обаче е твърдо решен да мине през Троянския проход, да прибере архива от Ловеч, и да го отнесе „отсреща“ (т.е. във Влашко). Онова, което се случва като трагична развръзка е добре известно – Дяконът се прехвърля отвъд Стара планина и броени дни по-късно е заловен при Къкринското ханче. Костадин няма да се срещне повече с Левски на живо, но връзката му с делото на последния не прекъсва дотук.

            В края на 1872 г. Костадин Попов се отправя за Русе, където се е преместил да живее брат му Стоил. Унията с Рим отдавна е провалена и Стоил Попов вече не поддържа тази идея. Османските власти използват отличните му знания по турски език и му дават поста редактор на официалния вилаетски вестник „Дунав“, излизащ на турски и български. В същия град наскоро е дошъл и Васил Друмев (1840-†1901), възпитаник на Киевската духовна академия, драматург, публицист и секретар на Българското книжовно дружество. Двамата млади богослови, единият от Шумен, а другият от Калофер, се срещат в Русчук и се сприятеляват. Укрепват се един другиго в духовните си търсения и стремежа към монашество. В този решаващ за тях момент в непосредствена близост до тях е митрополит Григорий Доростоло-Червенски (1828- †1898).

Митрополит Григорий е изключителна личност. Той съчетава в характера си аскетизъм, дълбока вяра и фин усет за хората. Духовното си поприще започва още млад като монах в знаменития молдовски монастир Нямц, откъдето идва прозвището му Немцов. Получава великолепна пастирска подготовка в Патриаршеското богословско училище на остров Халки. След създаването на Българската екзархия в периода 1870-1872 г. Григорий Немцов е един от първите ръкоположени архиереи. Като глава на Доростоло-Червенската епархия той се отличава като строг и същевременно внимателен наставник, изпълнен с милосърдие и такт. Сред най-важните му грижи е тази да привлече подходящи лица за свещенослужители в обширната епархия. И ето че Бог му изпраща двама души с отлични качества: Костадин Попов и Васил Друмев. Те стават негови духовни чада. Съвсем скоро се стига и до решението на Костадин Попов да се откаже от света и да приеме духовното поприще. Постриган е за монах, като запазва името Константин, и е ръкоположен за иеромонах от митр. Григорий Доростоло-Червенски. Същите стъпки извървява и Васил Друмев, който не след дълго вече е иеромонах Климент.

Вещо ръководен от своя старец, младият иеромонах Константин усвоява добре административната страна на църковното служение. Виждайки тези му качества, владиката скоро го изпраща за свой наместник в Силистра. Там о. Константин показва своите забележителни ораторски дарби и организаторски способности. Скоро го издигат в чин архимандрит. Междувременно, след ръкоположението си през 1873 г. той отново посещава родния си край – Калофер и Карлово. В последния град се състои още една съдбовна среща, свързана с паметта на Васил Левски.

Дълго време след обесването на Дякона никой не се решава да предаде тъжната вест на майка му. До нея обаче започват да достигат всевъзможни слухове. В крайна сметка Гина Кунчева се среща с архим. Константин и го моли със сълзи на очи да ѝ каже какво знае. Отецът се колебае, но съвестта и дългът му на свещенослужител не му позволяват да говори друго освен истината. И открива страшната за всяка майка новина. Майката на героя остава вцепенена, после от очите ѝ избликват сълзи. Духовникът я успокоява, доколкото може. Тогава тя му споделя за тайния завет на иеродякон Игнатий. Когато синът ѝ решава да се откаже от духовното си звание и да се посвети на революционната борба, той я повиква насаме в една стая. Там взема ножица, отрязва косата си и я дава на майка си. Поръчва ѝ да я запази и, когато чуе, че е загинал, да я извади, за да се опее и погребе косата вместо него, защото може би ще остане неопят и непогребан. Майката изважда косата и заветното желание на Васил Левски е изпълнено. Неговият приятел и сподвижник архимандрит Константин извършва задочно опело.[6] Опелото, съгласно изричното искане на Левски, е извършено по дяконски чин.[7]

Качествата на архимандрит Константин бързо са забелязани и оценени от Св. Синод на Българската екзархия. На него разчитат да помогне там, където Екзархията среща сериозни проблеми. Първоначално се предвижда да замине като помощник на Нишкия митрополит.[8] В крайна сметка замисълът за Ниш не се осъществява. Архим. Константин отива в друга митрополия, където проблемите не са по-малки. Тази митрополия е Врачанската.

На 9 ноември 1874 г. Врачанският митрополит Аверкий (Петрович) подава оставка само година и половина, след като е бил посрещнат най-тържествено в центровете на своята епархия: Враца, Плевен и Оряхово. Въпреки своето образцово служение, епископ Аверкий е постоянно засипван от хули, нападки и клевети, както устно, и така и в цариградския печат. Противниците му са миряни от редовете на неговото паство, водени от властолюбие, фамилни интереси и материална корист. Борбата срещу патриаршеските владици взема своя тъжен дан. Свикнали веднъж да се бунтуват срещу духовната власт, когато е била гръцка, мнозина от миряните нямат послушание и към властта на Българската екзархия. Непокорството е особено силно тогава, когато за Църквата трябва да се дават пари. Дядо Аверкий, човек с фин и чувствителен характер, не успява да понесе повече нападките. В добавка към това, архиереят влиза в конфликт с влиятелен врачански мюсюлманин и по тази причина е повикан на съд при валията в Русе. На път за там духовникът премисля своите възможности за бъдещето и решава да се оттегли от управлението на епархията. В крайна сметка се завръща в Цариград, където почива след няколко години. Междувременно Екзархията взема незабавни мерки, за да не остава Врачанската катедра без глава. Изборът ѝ се спира върху архимандрит Константин, който е назначен за временно управляващ Врачанска митрополия.

На 14 ноември 1874 г. архим. Константин поема управлението на епархията.[9] Размирният дух и самоуправството продължават да дават своя плод. Врачанските чорбаджии посрещат новия си пастиреначалник студено. Причината е повече от красноречива: архимандритът поисква да прегледа сметките на църковната община. Общинарите отказват да му ги представят и му заявяват, че не го приемат в епархията си. Очевидно е, че са имали какво да крият. Христо Даскалов, по това време учител във Враца, разказва: „Архим. Константин никак не се понрави на врачанските чорбаджии и йоще от първото му стъпване захванаха да го гонят, не рачиха да му предадат сметките и управлението, сношаваха се направо с Екзархията, но и там не пращаха пари. Владичнината се събираше, но двата гроша [от всяко православно семейство – бел. а., Д.Х.] се задържаха за общински нужди, два – за училището, а двата, които са за владиката не ги даваха, защото нямали владика.“[10] Поставен от самото начало в такава непочтена обстановка, Константин се премества в Плевен. През следващите три години водачите на Врачанската община по всякакъв начин ограничават действията на изпратения им духовен началник. В кореспонденцията си с Екзархията в Цариград те проявяват демонстративно незачитане към него и изопачават неговите действия. Нападат го за това, че е римски възпитаник, че не е архиерей, дори за това, че им бил сърдит. Настояват да се проведе избор на митрополит с ясния намек, че не желаят досегашните лица. Екзарх Антим дава на врачани да разберат, че в Св. Синод са готови за избор, като синодалният кандидат за врачанския престол е именно архим. Константин. Това довежда врачанските чорбаджии до озлобление и срещу самия предстоятел на Българската православна църква.

Изправен пред злонамереното противодействие на уж подчинени нему хора, неведнъж архим. Константин пише до Св. Синод да бъде освободен от отговорността за управлението на размирната епархия. [11] От Цариград обаче му нареждат да остане. Молбите на духовника са продиктувани от съзнанието за тежкия дълг на възложеното му служение, а не от желание за бягство. На дело той не отстъпва и не се предава. Макар да е поставен в ненормални обстоятелства, той продължава да се бори за църковния ред и използва всяка възможност да постигне успех. Първата надежда се ражда от приема, който му оказват в Плевен. „Външно представителен, сладкодумен, умеещ да привлича събеседниците си, надарен със силен разум и силна воля, лишен от всяка дребнавост“, така го описва един негов съвременник, историкът плевенчанин Юрдан Трифонов.[12] И веднага добавя, че с тези свои качества свещенослужителят спечелва гражданите на Плевен. И тук в началото се появява разделение. Голямото мнозинство поддържа архимандрита. Малка част от християните обаче се поддава на сплетни, чийто източник е един учител интригант. Заради свои по-раншни козни последният вече е бил гонен от града през 1874 г. След година отново се връща и отново започва да сее раздори. В началото на 1876 г. учителят праща дописка до в. „Ден“ с клевети срещу архим. Константин. В следващия брой на вестника обаче е публикувано опровержение. Става ясно, че клеветникът лично обикаля дюкяните на плевенските занаятчии и ги настройва срещу духовенството.[13]

Духът на архимандрита скоро побеждава. Не след дълго цялото плевенското паство се убеждава в качествата на своя църковен началник. Постепенно идва ред и на Оряхово. В динамичното пристанище на Дунава духовникът намира добър пристан. В Оряхово и Плевен той пребивава през повечето време до 1878 г. Проблемна остава единствено Враца, където местните чорбаджии ще упорстват срещу него чак до Освобождението. Независимо от това, бавно и сигурно архимандрит Константин се утвърждава като истински духовен пастир. Той управлява епархията с все по-опитна ръка и въвежда в нея ред, от какъвто тя отдавна се нуждае. Доверието към него расте и извън митрополията. Тихата му победа над силите на своеволието и раздора всъщност е триумф за цялата Църква. „Бог е Бог на реда, а не на безредието“, обича да казва неговият съратник и приятел митр. Симеон Варненско-Преславски.

Като пастир, официално отговорен за духовния живот на цяла митрополия, архим. Константин не може пряко да се ангажира с тайното дело на освобождението. Той следи и, доколкото може, благоприятства движението.[14] Сега обаче той се старае главно да използва легалните средства, които постът му дава, за да се застъпи за онеправданото българско население. Непрекъснато изпраща съобщения до ръководството на Екзархията в Цариград, в които излага страданията на своето паство.[15] Многократно изготвя изложения и прави постъпки пред турските власти да се прекратят убийствата, кражбите и другите беззакония над мирни хора. През 1876 г. известява за злоупотреби при събирането на данъците в Северозападна България, защото вместо определения десятък събирачите вземат 12 ½ процента от продукцията на населението. Още в началото на същата година османците, разтревожени от подозрения за предстоящо надигане на българите, предприемат разговори с екзарх Антим и висшия клир. Властите се опитват да притиснат духовенството, така че то да гарантира лоялността и покорството на раята. Архимандрит Константин отказва да изпълни недостойната роля. „След като само за два месеца във Врачанска епархия са убити 23-24 невинни българи, ако работите продължават така, аз не мога да стана поръчител за верността на българите по тия места“, ясно заявява той. Само след няколко месеца ужасът и безчинствата се разрастват неимоверно. Слизането на Ботевата чета във Врачанско не довежда до масово въстание. Появата на бунтовническия отряд обаче е повод за нови издевателства над поробените. Отново се надига смелият глас на отец Константин. Архимандритът известява в Цариград за развихрилата се несигурност и страх, за върлуващия башибозук, който граби ханове и чаршии под предлог, че преследва четници, и изкарва своята злоба над невинни хора под предлог, че наказва нарушители на закона. Духовникът не премълчава и участието на редовната османска армия в изстъпленията.

/към брой 6/

 


[1] Най-убедително засега изглежда сведението, че митр. Константин е роден през 1847 г. от официалния списък на врачанските епископи, поместен в края на Архиерейския служебник на Врачанска митрополия. Данните са вписани от наследника му по катедра, Врачански митр. Климент (Шивачев), с когото са се познавали добре. Вж. Из миналото на Врачанска епархия. Църковен архив, кн. 3, стъкмил Д. Мишев, С., 1931, с. 47.

[2] Начов, Н. Калофер в миналото. Изд. Калоферска дружба в София, С., 1927, 448-449.

[3] Тантилов, В. Карлово до Освобождението – в. Просвета, Карлово, 5, № 22, 12 август 1906 г., № 23, 19 август 1906 г.; Унджиев, И. Васил Левски. Биография, 2. стереотипно изд., Изд. БАН, С., 1993, с. 866.

[4] По спомени на Ека Попова-Райнова, съпруга на д-р К. Попов. Вж. Унджиев, И. Васил Левски. Биография, 2. стереотипно изд., Изд. БАН, С., 1993, с. 622, 1017-1018.

[5] По спомени на Васил Караиванов, първи братовчед на Левски и негов активен сподвижник. Вж. Страшимиров, Д. Васил Левски. Живот, дела и извори. Т.1, 2. изд., Изток-Запад, С., 2015, 441-443.

[6] Марковски, М. Ив. След мъченическата смърт на В. Левски (Очерк). Българска сбирка, Пловдив, год. 6, №3, 1 февруари 1899, 126-128.

[7] Сантурджиев, П. Дякон Игнатий – Левски. – в. Сливница, 11, № 203-204, 30 юни 1933 г, с.3.

[8] Писма на митр. Симеон Варненско-Преславски, член на Св. Синод, до митр. Григорий Доростоло-Червенски от Цариград, 20 септември и 3 октомври 1874 г. – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения, Т. 1, (Ем. Димитров ред., съст.) изд. Иток-Запад, С., 2011, с. 285, 290-291.

[9] Из миналото на Врачанска епархия. Църковен архив, кн. 3, стъкмил Д. Мишев, С., 1931, с. 47.

[10] Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – Български исторически архив (НБКМ – БИА), ф. 129 „Христо Н. Даскалов“, а.е. 1, л. 87.

[11] Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879. Изд. БАН, С., 1989, 148-149.

[12] Трифонов, Ю. История на града Плевен до Освободителната война, С., 1933, Фототипно копие, изд. къща „Фотон АЯ“ ООД, Плевен, 2010, 329-330.

[13] Грънчаров, М. История на Плевен. Възраждане и Освобождение. Изд. Регионален исторически музей – Плевен, 2001, 141-143.

[14] Райчевски, Ст. (съст.) Оряхово – мост от древността към бъдещето. Изд. Български бестселър – Национален музей на българската книга и полиграфия., С., 2007, с. 30.

[15] Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879. Изд. БАН, С., 1989, с. 180, с. 210, с. 212.