Архимандрит проф. д-р Евтимий (Сапунджиев)

(1884 - 1943)

Достойни български духовници
Димитър Христов

/продължение от брой 1/

Повереното му учебно заведение всъщност не е ново за него – то е пряк наследник на Цариградска духовна семинария, закрита от османските власти поради войната между България и Турция. След катастрофата от 1913 г. се взема решение за нейното повторно разкриване в Пловдив. Задачата не е лека, защото на практика това е устройване на ново училище. Трудността нараства още повече – само месец по-късно, през септември 1915 г. отново е обявена мобилизация. На 1 октомври България влиза в Първата световна война. С твърда воля и постоянство ректорът Евтимий успява да устрои и закрепи съществуването на Семинарията, и да поддържа нейната работа в тежките години на Световната война и следвоенната криза. Талантът му на педагог е изключителен. Държи възпитаниците строго и с дисциплина, но в същото време е изпълнен с християнска любов към всички тях. Познава всеки един ученик, личния му път и семейна среда, неговите дарби и слабости, тежнения и интереси. Показва редки качества на организатор. Независимо от духа, витаещ в околния свят, Пловдивската семинария е място на боголюбие, ученолюбие и родолюбие.15 Ректорът се старае да подбира най-добрият възможен състав от преподаватели и възпитатели. Не забравя и милосърдието към нуждаещите се. Той подпомага материално затруднени копривщенци, като ги приема за служители в Семинарията.

Общата радикализация на настроенията след катастрофата от 1918 г. не подминава и Българската православна църква. Висшият клир отдавна отчита нуждата от събор, който да въведе някои промени в църковното устройство.  Задължително условие обаче е те да са обмислени внимателно и да не засягат догматите и каноните на Светата Църква. Междувременно малък кръг общественици, заредени с реформистки  патос, надават възглас за революционни преобразования в Църквата. В края на 1920 г. те успяват да спечелят на своя страна министър-председателя Александър Стамболийски (1879-1923), бездруго решен да прави повсеместни реформи. Мимо волята на църковната управа е обявено свикването на Църковно-народен събор, втори след историческия събор в Цариград през 1871 г. В последния момент Светия Синод стига до споразумение с правителството относно събора. По-точно е да се каже, че членовете му отстъпват под напора на земеделците. Откриването на Втория Църковно-народен събор е насрочено за 6 февруари 1921 г. в София. Непреклонният за Православната истина митрополит Симеон Варненско-Преславски (1840 – †1937), най-авторитетната фигура в Българската православна църква, отказва да участва. Очертава се опасната ситуация при разискване съдбата на Църквата истинските ревнители на Православието да останат по-малко от носителите на неправославни идеи. Още първият въпрос от дневния ред нажежава аудиторията – да имат ли архиереите право на вето върху решенията на събора. Реформистите са яростно против. Ораторите им са много настъпателни срещу йерархията в Църквата. Те впрочем са толкова разнородна група, че често си противоречат един на друг и създават повече хаос, отколкото смислена опозиция. И ето че в този момент в главната роля застава ректорът на Пловдивската семинария. Благодарение на огнения дух на архимандрит Евтимий, както и на няколко други негови събратя, редът и каноничното начало възтържествуват. Съборът е спасен от настъплението на религиозното обновленство и други анти-православни попълзновения. Работата поема в конструктивна посока. Належащите в църквата промени са направени, без да се засягат устоите на вярата. Евтимий е всеотдаен: говори от трибуната, работи в комисиите по конкретните въпроси, публикува статии и отзиви в печата.16

Пример за всеобхватната му отдаденост към работата на събора е полемиката му с богослова Иван Снегаров (1882-1971), бъдещият църковен историк, по въпроса за архиерейското вето. Снегаров излага виждането си против правото на архиерейско вето в редактираното от него списание „Народен страж”. За по-драматичен ефект, дава заглавие на текста „Какво бих казал по архиерейското вето, ако ми беше дадена думата17. Впоследствие се оказва, че въобще не се е записал да говори по време на дискусиите, но това е най-малкият от недостатъците на статията му. Текстът е пълен с протестантски схващания. На страниците на Църковен вестник архимандрит Евтимий го разкритикува остро за тях.18 В своя отговор Снегаров отказва да признае разсъжденията си за протестантски, но и не посмява да ги нарече православни.

Въпреки някои недостатъци в работата на Втория Църковно-народен събор, той като цяло завършва с положителен резултат и е закрит на 16 февруари 1922 г. Голямата заслуга на Евтимий е оценена по достойнство от онези, които милеят за Църквата. Наричат го „съвестта на Събора“ и сравняват ролята му с тази на св. Атанасий Велики на Първия Вселенски събор в Никея, разбира се в съответния мащаб.

Междувременно нови религиозни доктрини смущават верската съвест на българското общество. Особено активно се разпространява учението на дъновизма. Основоположникът му е син на православен свещеник, но не пропуска да отправи стрели срещу Православната църква. Църковната власт трябва да вземе отношение към тази нова съблазън за вярващите християни. На 7 юли 1922 г. Архиерейският събор на Българската православна църква обявява Петър Дънов и последователите му за самоотлъчили се от Църквата, а учението им за еретическо. През август 1922 г. в Търново е организиран голям събор на дъновистите. Светия Синод изпраща архим. Евтимий заедно с руския богослов М. Калнев, за да проведат публичен диспут с Дънов. В търновското читалище „Надежда“ православните полемисти се срещат с опонентите си, но до диспут не се стига. Дъновистите го осуетяват, като правят контра-предложение полемиката да се състои на връх Мусала. Отец Евтимий разбира се, не се качва по планински върхове, за да спори, при положение, че спорът му е отказан насред града. Но и няма намерение да приключи дебата дотук. От Търново заминава за Казанлък и там на 27 август 1922 г. произнася слово, изобличаващо дъновизма като ерес. Дъновистите му отвръщат с „Отворено писмо“. В резултат от започналата задочна полемика, архим. Евтимий написва „Писма за дъновизма“ (1923), един от най-силните трудове на православния апологет. Съдържанието е придружено с категорични факти, които откриват действителното грозно лице зад миловидната маска на т. нар. „Бяло братство“.

Към края на 1922 г. в живота на архимандрит Евтимий идва нов период – „софийски“. И по-рано той е служил в София, но сега вече се установява за постоянно. Причината е новосъздаващият се Богословски факултет на Софийския университет. Той представлява реализация на отложения по-стар замисъл за Висше богословско училище. Разликата е, че институцията, към която ще принадлежи, е Университетът, а не Светия Синод. Обявени са конкурси за преподаватели. Докторът по богословие Евтимий, отдавна вече предвиден за професор, е сред поканените да участва. Закономерно той става първият назначен професор за факултета на 29 ноември 1922 г. Учебните занятия започват година по-късно и отново Евтимий е първият професор богослов, който прочита встъпителна лекция. Това става на 9 ноември 1923 г. От този момент в продължение на две десетилетия до смъртта си през 1943 г. той е редовен професор в Богословски факултет и титуляр на Катедрата по християнска апологетика с история на религиите и християнска философия. През учебната 1924-1925 г. той е декан на Богословски факултет. През следващата 1926 г. преминава през шестмесечна специализация в чужбина.19 През всички тези години той живо откликва на проблемите на факултета и неведнъж пише в периодичния печат по повод на актуални въпроси.

Животът му е живот на истински монах, дал обет за нестяжателство. Няма собствен дом. Живее в една стая в сградата на Богословския факултет.   Стаята, или казано по монашески, килията му, е всичко наведнъж: негово жилище, негов работен кабинет, редакция на изданията, които списва, и място за дейност на почти дузина организации, в които участва или ръководи. Обзавеждането му е без всякакви удобства. Храни се скромно, облича се просто, по монашески. В отношенията си с околните е изпълнен с любов, особено към онези, които е призван да обучава. Има, наистина, и недостатъци. Понякога изпада в крайности, случва се да се отнесе остро към някого. Причина за това е рязко изостреното му чувство за принципност. Но и в тези случаи близките му отбелязват неговата изключителна способност към разкаяние и жестокото самобичуване. Смирението му е неподправено. На гърба на една икона, която подарява на свой колега по случай имен ден, се подписва с изразителното: Най-нищият измежду архимандритите: Евтимий. Митрополит Михаил Доростоло-Червенски го обрисува така: „В много отношения той беше истински аскет и подвижник, макар и да бе от друга страна жизнерадостна и духовита натура.20

Предметът, който отец професорът Евтимий преподава, е  християнска апологетика. Към нея в Катедрата му се прибавят още две дисциплини: история на религиите и християнска философия. За времето, в което преподава, той създава първите програми и материали по тези академични дисциплини. Неговото разбиране за християнската апологетика е широкообхватно и дълбоко. Той я приема за основно, генерално богословие, въведение в останалите богословски науки. Евтимий вижда християнската апологетика съставена от четири основни части, всяка следваща по-висша от предишната – апология на вярата, апология на религията, апология на християнството, апология на православието. По този именно начин богословът изгражда съдържанието на своите трудове „Задачи на християнската апологетика” и „Кратък наръчник по християнска апологетика”. Последните заглавия са измежду най-значителните творения не само на архим. Евтимий, но са считани изобщо за принос на българското богословие в международен мащаб.21

История на религиите е друга важна дисциплина в работата на богослова. Той оспорва мисълта, че нейното изучаване поражда скептицизъм към религията, защото притъпява вярата в свръхестествената ѝ същност. Напротив, професорът счита, че тя създава предпоставки за по-силна вяра, защото утвърждава всеобщността на религиозното чувство.22Историята на религията има голямо практическо значение за закръглянето на научен мироглед, за косвено затвърдяване на вярата в свръхестествеността на християнството и за правилната насока на деятелността, устремена към насаждане уважението към живота.“23

 

  Към брой 3 →

 


[ 15 ]   Маринов, Б. Проф. архимандрит д-р Евтимий – Духовна култура, XXXV, № 8, 1955, с.10.

[ 16 ]   Доростолский и Червенски Михаил. В памет на проф. д-р архимандрит Евтимий (Образ и дело) Духовна култура, XXXV, №9, 1955, 4-5.

[ 17 ]   Снегаров, И. Какво бих казал по архиерейското вето, ако ми беше дадена думата – Народен страж, 3, № 4, 1 март 1921, 2-5, с.8.

[ 18 ]   Църковен вестник, 22, №2, 12 март 1921, 5-6, 10-11.

[ 19 ]   Маринов, Б. Цит. съч., с.3.

[ 20 ]   Доростолский и Червенски Михаил. Цит. съч., с. 7.

[ 21 ]   Вж. отзивите в “Зорница“ № 41, 1942 и №10, 1943.

[ 22 ]   Цацов, Д. Българска православна религиозна философия (Проблемно - библиографски профил), 2012 –  http://bgconv.com/docs/index-47991.html. Посетен на 5 юли 2017.

[ 23 ]   Вж. Евтимий архим. Въводни мисли и материали за работата по „История на религиите“ в Богословския факултет – Годишник на Софийския университет – Богословски факултет (ГСУ–БФ), 17, 1939-1940, 1-56.