Екзарх Антим Български, митрополит Видински (1816-1888)

(част 9-та, продължение от бр. 30)

Достойни български духовници

Димитър Христов

На 30 юли 1876 г. екзарх Антим изпраща бележка до своя близък сътрудник Марко Балабанов с молба да го посети в Екзархийския дом.[1] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 72-73. Балабанов се явява на уреченото място и бързо разбира, че поканата е свързана със съдбовно дело. С шепнещ глас и силно вълнение екзархът се обръща към Балабанов: „…нищо не чаках и нищо не чакам и днес още, нито от молби и постъпки на турското правителство, нито от наши редовни и извънредни тук събрания…“[2] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 72-73. После старецът пристъпва към същината: „Трябва да се изпратят едно-две лица в Европа, за да разкажат, както вече могат, всичко дето трябва, и да ходатайстват пред… [Великите] сили да сторят, каквото могат за подобрение участта на нашия злочест народ... Аз ще гледам да улесня работата, доколкото е възможно.“ Накрая призовава събеседника си: „Ти ще приемеш да бъдеш едното от тия две лица. За другото ще ти го обадя, кога се видим утре или вдругиден. Аз говорих вече с него. Но дай ми дума, че приемаш и ти, за да го зная, че работата не търпи отлагане.“

Марко Балабанов моли за малко време за размисъл. На следващия ден в дома му се събират неколцина от най-изтъкнатите народни водачи, уж отбили се на гости. Сред тях е и вторият човек, подбран от екзарх Антим – Драган Цанков. И двамата делегати се наемат с мисията. Останалите посветени в замисъла също се включват в подготовката. Решава се мисията да започне във Виена. За да се избегнат подозренията на турците, двамата пратеници трябва да пътуват дотам поотделно и по различни маршрути. И двамата, пак поотделно, се срещат с екзарха за последни инструкции.

Марко Балабанов и Драган Цанков принадлежат към два различни лагера на българската възрожденска политика. Първият е от числото на умерените, стремящи се към разбирателство с Патриаршията. Вторият е някогашен униатски водач, впоследствие отказал се от унията и присъединил се към Екзархията, но пак останал непримирим противник на Патриаршията. Защо екзарх Антим се доверява на своя възпитаник Балабанов е ясно – той много пъти вече му е служил. Но какво го кара да избере Драган Цанков? Независимо от греховете на миналото, Цанков е човек на твърдо дадената дума и на него може да се разчита. За екзарха, действащ като началник на българския народ, решаващо в дадения момент е да бъдат надмогнати личните пристрастия и груповите разделения. Мисията, която той изпраща в чужбина, е длъжна да говори от името на целия български народ.

            Срещата на Драган Цанков с екзарха се състои при пълна дискретност. С мним претекст за пътуване при роднини Цанков се отправя към австрийската столица по Дунав. На 5 август 1876 г. се състои и прощалната среща между Балабанов и дядо Антим. „Тя беше среща между баща и син, при раздяла за неизвестно време и с неизвестна по-нататък присъда на Божия промисъл както за единия, така и за другия.“, разказва Балабанов. Екзархът му дава своите наставления. Уверява го, че ще има съдействието на руските дипломати в различните европейски градове. „Настана след това последният час на раздялата. Екзархът се разплака като дете, обливах му и аз мълком със сълзи и целувах треперещата десница.“ Накрая архиереят обсипва пратеника си с благословии и бащински прегръдки и, хълцайки, му отправя последно пожелание: „Добър път, добро здраве, добър успех и добро пак виждане при по-честити и за нас и за народа ни дни, ако това е воля Господня“.[3] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 79. Балабанов отпътува за Виена с кораб по море.

Така започва организираната от екзарх Антим мисия на Марко Балабанов и Драган Цанков, превърнала се в един от най-големите дипломатически успехи в борбата за свобода. Мисията продължава от август 1876 г. до март 1877 г. Преодолявайки множество трудности, пратениците провеждат десетки важни разговори в главните градове на Австро-Унгария, Франция, Великобритания, Италия, Русия и Румъния. Двамата се срещат с висши държавници, политически водачи и представители на обществеността. Мащабът на делото е огромен и то постига целите си: да запознае международната общественост с действителното положение на българите и да предизвика съчувствие към драмата на поробения народ. В Париж Балабанов и Цанков съставят меморандум, който е представен на всички европейски сили от името на българския народ. Тази дипломатическа акция е най-чистата и категорична заявка на възрожденските българи за собствено място на международната политическа сцена.

Изпратил своите избраници в чужбина, народоначалникът на българите не скръства ръце. Той неуморно събира сведения от епархийските владици за злодействата на турците и я препраща тайно на своите пратеници в чужбина. Освен това, екзарх Антим лично нарежда на свои хора да проверят със собствените си очи положението в някои райони. Младият панагюрец Атанас Шопов, учащ в Цариградското медицинско училище, е пратен в най-силно пострадалите краища. Облечен в ученическата си униформа, за да не буди подозрение, Шопов успява да обиколи опожарения си роден град, Батак, Брацигово и други места, откъдето изпраща покъртителна информация за видяното.[4] † Пловдивский Максим. Първи български екзарх Антим Ι. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 1. Вестник „Напредък“, неофициалният орган на Екзархията, също проявява доблест и отразява мисията на Балабанов – Цанков. Неговият редактор е Иван Найденов, екзархийски капукехая (лице за връзка с държавните власти) и верен сътрудник на дядо Антим. За Високата порта вече няма съмнение, че цялото дело е ръководено от екзарха.

В този миг д-р Стоян Чомаков открива мощна кампания срещу пратениците на екзарха. Подкрепян от турците, докторът започва своя контраакция. Той обикаля разорените селища в жалък опит да направи подписка, че българското население е доволно от турската власт. За оцелелите след кланетата фигурата на Чомаков като народен водач се срива окончателно. Той обаче се осланя на връзките си с турците. Завърнал се в Цариград, докторът подканя със заплахи екзарх Антим да напише официално писмо до Високата порта, че не е изпращал делегати в Европа нито той, нито българският народ. Въпреки всички закани екзарх Антим отказва напише подобно писмо.[5] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 255-260. Той съставя документ точно в противоположен дух. Българският духовен началник подава официална молба да великия везир да бъдат спрени гоненията срещу българите, които са мирни поданици на империята.[6] Найденов, И. Заточението ми с първия български екзарх Блаженопочившия Антим I. – В: Сборник „Казанлък в миналото и днес“, Т. 1, С., 1912, с. 105.

В тези бурни дни екзархът изпраща още едно историческо писмо. Адресатът е Санкт-Петербургският митрополит Исидор. Историята на това писмо разказва митр. Теодосий Скопски: „Един ден дядо Антим плачеше като дете жалостно от дълбината на сърдцето си, като мислеше, какво ще стане с българския народ, ето сега исклаха толкова българи, толкова опустошения направиха турците, и всичкия народ се намира в жалостно положение. Черкезите навсякъде колят и палят и грабят. Тогава дядо Симеон и Г-н [Георги] Тишев му дадоха тази идея: да се отнесе сам до Петербургския Митрополит Исидора и да го помоли да представи пред Негово Императорско Величество Александър II и да му разкаже какво теглят християните от турците в Исток. Дядо Симеон и Господин Тишев съчиниха писмото и дядо Антим го подписа…[7] Историческото писмо на първия български екзарх Антим I до Царя Освободител Александър II. (Извлечение от стенографските дневници на Църковно-народния събор в София, 18 заседание - 26 юни 1921 год.) – В: Константинов, Н. (съст.) Сборник Антим Ι. Статии и документи, Варна, 1929, 62-63. Изказване на Бивший Скопски митр. Теодосий. Екзархът връчва посланието на секретаря на Екзархията Георги Тишев, за да го пренесе с максимална предпазливост в руското посолство. Турската полиция е извънредно бдителна, но преданият Тишев, поемайки голям риск върху себе си, успява да изпълни задачата.[8] Сведенията на митр. Симеон са записани от Никола Константинов, когато последният обработва за публикуване биографията на екзарх Антим от архим. Илия Николов. Вж. Архим. Илия Николов. Дядо Антим. – В: Архимандрит Илия Николов, Автобиография. Събрал: Никола Константинов, С., 1940. с. 36.

Документът стига до своя адрес. Владика Исидор предава писмото на император Александър II. Митр. Теодосий Скопски продължава: „Високопреосвещений Исидор отговори, че получил от Императора аудиенция и му прочел писмото. Императорът се просълзил за теглилата на християните и веднага дал заповед да се приготвят войските и да тръгват за Прут.[9] Историческото писмо на първия български екзарх Антим I до Царя Освободител Александър II. (Извлечение от стенографските дневници на Църковно-народния събор в София, 18 заседание - 26 юни 1921 год.) – В: Константинов, Н. (съст.) Сборник Антим Ι. Статии и документи, Варна, 1929, 62-63. Изказване на Бивший Скопски митр. Теодосий. Писмото, написано в затрогващ стил, предизвиква силен отзвук. Самият цар, прочитайки текста, написва в полето на листа резолюция: «Да се освободи България!».[10] [Патриарх Кирил]. Екзарх Антим, с.728. Вж. по този въпрос: Теплов, В. Греко-болгарский церковний вопрос, с. 165. И Теплов, В. Руский вестник, авг. 1882, с. 684.

Разбудена от известията за непоносимото състояние в Османската империя, дипломацията на Великите сили решава да се намеси по-рязко. През декември 1876 г. в Цариград започва конференция на посланиците на главните европейски сили. Нейната цел е да принуди Портата да направи незабавни подобрения в живота на християните. Посланическата конференция предлага в земите с преобладаващо българско население да се оформят две автономни български княжества – Източно с център Търново и Западно с център София. Заслуга за отличния проект има и екзарх Антим. По предложение на руския посланик Игнатиев, британският му колега лорд Солсбъри приканва българския духовен началник да изложи исканията на българите. Текстът, озаглавен „Мемоар“, се съставя от тесен кръг доверeни хора, след което е прочетен и одобрен от екзарха и от митр. Панарет Пловдивски. Преведен на френски, мемоарът е разпратен до представителите на конференцията.[11] † Пловдивский Максим. Екзарх Антим и митрополит Панарет. С., 1928, с. 3-4. Пак под ръководството на екзарх Антим и митр. Панарет е изготвена картата на земите, в които българите са мнозинство. По тази карта работят представителите на конференцията, когато очертават границите на автономните български княжества. По същата карта по-късно се водят и преговорите в Сан-Стефано.[12] † Пловдивский Максим. Първи български екзарх Антим Ι. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 1.

Турското правителство осуетява решенията на посланическата конференция. На 11 декември 1876 г. то обявява, че в Османската империя ще се въведе конституция и всички поданици, без разлика във вяра и етнос, ще получат равни права. Народите, обитаващи държавата, трябва да пратят в двореца „благодарствени адреси“, че „щастливото им бъдеще е осигурено от конституцията и никакви други решения не са им нужни“. Такъв документ особено настоятелно се иска от българския народоначалник. Приготвени са дори листове с текста, които само трябва да бъдат подписани. И все пак екзарх Антим обаче отказва да подпише. Повечето от видните българи в столицата също са против раболепните адреси.[13] † Пловдивский Максим. Екзарх Антим и митрополит Панарет. С., 1928, с. 4-5.

Високата порта опитва да подсили хода с конституцията. За първите дни на януари е свикано „велико народно събрание“ (миллет меджлеси), в което трябва да участват началниците на религиозните общности и народните първенци. На 6 януари 1877 г. в Цариград се разнасят топовни салюти. Първото в историята на Османската империя „Велико народно събрание“ провъзгласява конституция. Решението прави безпредметна по-нататъшната работа на посланическата конференция. Конституцията е гласувана от представители на различните народности и вероизповедания в империята, включително неколцина българи, избрани между обичайните раболепни фигури край правителството. Няма го обаче духовния глава на българите. Екзарх Антим не се включва в събранието. Той не отказва директно държавната покана, но се извинява с инцидент, при който здравето му е пострадало и не може да излиза. Някои от свидетелите на събитията твърдят, че инцидентът е измислен за алиби.[14] Найденов, И. Заточението ми с първия български екзарх Блаженопочившия Антим I. – В: Сборник „Казанлък в миналото и днес“, Т. 1, С., 1912, с.106. Митр. Симеон Варненско-Преславски пък смята, че здравето на екзарха наистина е било влошено. Всички автори обаче са единодушни, че Антим Български не е искал да присъства на „събранието на велможите“. „Когато цяла Тракия е потопена в кръв и огън, аз не мога да ида на поклонение пред султана, казва той пред свои близки.

Великият везир Мидхат паша не пропуска отсъствието на българския духовен и народен началник. Пашата е гневен на дядо Антим. Мидхат извиква при себе си членовете на Св. Синод, съпроводени от екзархийския капукехая Иван Найденов. Започва да им говори против руската политика. Речта завършва с недвусмислено заявление: „И понеже ваший Екзарх слуша съветите на Русия, както с поведението си в последно време го доказа, а правителството не може да търпи такъв чиновник, ще му кажете да подаде доброволно оставката си.“ Накрая великият везир се обръща към Иван Найденов, за когото знае, че е твърд Антимов привърженик. Нарежда му лично той да съобщи заповедта на екзарха.[15] Найденов, И. Заточението ми с първия български екзарх Блаженопочившия Антим I. – В: Сборник „Казанлък в миналото и днес“, Т. 1, С., 1912, с.107.

Дядо Антим получава нареждането, но отказва да се подчини. Везирът си позволява и по-резки заплахи. Арменският патриарх Степанос съобщава на българския екзарх, че е заплашен от сваляне и обесване: „Лошо е твоето положение. Не говорят за тебе добре в Портата. Понеже Мидхат паша ми каза, че трябвало да те свалят, и дано не дойде до бесилка.“ На тези думи българският архиерей отговаря спокойно: „Дай Боже, думите ви да излязат истински. Когато обесиха гръцкия патриарх Григорий, се създаде [Гръцкото] кралство; ако обесят мен, може пък да се създаде българско царство[16] † Софийски Стефан. Екзарх Антим Ι; Нейчев, П. Първи български екзарх Антим Ι. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 3, 7-8.

Яростта на Мидхат паша не намалява. На 16 януари 1877 г. той подновява искането си: българите трябва да сменят църковния си глава и да сложат начело друг, по-послушен. Този път везирът действа чрез своите верни оръдия Чомаков и Чалъоглу. Последните нямат нужда от подкана, защото сами отдавна се борят за същото. Екзархът обаче отново не се оттегля. Голямо множество българи се стича при екзархийския дом, за да покаже, че стои твърдо зад своя глава. От цяла България прииждат писма в негова подкрепа. На 24 януари впрочем самият Мидхат паша пада от власт. Новият султан Абдул Хамид, трети поред в рамките на една година, се разделя с твърде силния си министър и определя други хора да ръководят държавната политика. Така временно натискът срещу Антим заглъхва.

Но неприятелите на екзарха от редовете на собствения му народ са ожесточени и упорити. Те намират съдействие в редовете на новото османско правителство, а и то само скоро показва отрицателно отношение към доблестния Антим. Руската империя все по-енергично се готви за война с Турция. Властите в Цариград са крайно изнервени. Русофилът дядо Антим е трън в очите им. Атаката срещу него е подновена с ново искане за оставка. Последва трети отказ на екзарха да се оттегли по своя воля. Тогава настъпва финалното действие. На 5 април 1877 г. министърът на изповеданията кани на среща всички синодални владици без самия екзарх и без митр. Симеон Преславски, който е твърдо на страната на стареца си. На останалите членове на Св. Синод се поставя ултиматум Антим I да бъде сменен „от самите българи“.[17] † Пловдивский Максим. Екзарх Антим и митрополит Панарет. С., 1928, с. 3.

На 8 април 1877 г. екзарх Антим е посетен от синодалните членове, присъствали на въпросната среща. Обхванати от страх за бъдещето на Екзархията, те го приканват да се оттегли. Той за сетен път отказва. Тогава въпросът е решен в негово отсъствие. В разрез с правилата на Св. Църква на 12 април 1877 г. е свикано събрание, в което участват неколцина високопоставени миряни и клирици. Някои от тях са стари врагове на екзарха, други са по-скоро жертви на страха пред властта. Обвиняват първойерарха в мними грешки, изтъкват се фиктивни доводи за смяната му. За непредубедените е ясно, че екзархът няма вина; че той е жертва на злобата. Решението на това незаконно събрание е лесно да се предвиди: Антим I е свален от поста екзарх Български. „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно“ (Мат. 5:10).

Междувременно, политическото напрежение продължава да расте. Войната изглежда неизбежна. Лицата, свалили екзарха, бързат да организират нов избор за първойерарх. При второто гласуване митр. Иосиф Ловчански, бивш протосингел на дядо Антим, спечелва най-голям брой гласове. Но тази новина остава в сянката на друга, по-голяма. В същия ден, 24 април 1877 г. руският император Александър II обявава война на Османската империя. Заради отказа на Турция да подобри ефективно положението на подвластните си християни, Русия предприема въорьжени действия в тяхна защита. Антим вече не е екзарх, но неговият вопъл е чут. Започва Освободителната война.

 

[1] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 72-73.

[2] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 72-73.

[3] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 79.

[4] † Пловдивский Максим. Първи български екзарх Антим Ι. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 1.

[5] Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане. – Българска библиотека, бр. 4, изд. БКД, С., 1904, с. 255-260.

[6] Найденов, И. Заточението ми с първия български екзарх Блаженопочившия Антим I. – В: Сборник „Казанлък в миналото и днес“, Т. 1, С., 1912, с. 105.

[7] Историческото писмо на първия български екзарх Антим I до Царя Освободител Александър II. (Извлечение от стенографските дневници на Църковно-народния събор в София, 18 заседание - 26 юни 1921 год.) – В: Константинов, Н. (съст.) Сборник Антим Ι. Статии и документи, Варна, 1929, 62-63. Изказване на Бивший Скопски митр. Теодосий.

[8] Сведенията на митр. Симеон са записани от Никола Константинов, когато последният обработва за публикуване биографията на екзарх Антим от архим. Илия Николов. Вж. Архим. Илия Николов. Дядо Антим. – В: Архимандрит Илия Николов, Автобиография. Събрал: Никола Константинов, С., 1940. с. 36.

[9] Историческото писмо на първия български екзарх Антим I до Царя Освободител Александър II. (Извлечение от стенографските дневници на Църковно-народния събор в София, 18 заседание - 26 юни 1921 год.) – В: Константинов, Н. (съст.) Сборник Антим Ι. Статии и документи, Варна, 1929, 62-63. Изказване на Бивший Скопски митр. Теодосий.

[10] [Патриарх Кирил]. Екзарх Антим, с.728. Вж. по този въпрос: Теплов, В. Греко-болгарский церковний вопрос, с. 165. И Теплов, В. Руский вестник, авг. 1882, с. 684.

[11] † Пловдивский Максим. Екзарх Антим и митрополит Панарет. С., 1928, с. 3-4.

[12] † Пловдивский Максим. Първи български екзарх Антим Ι. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 1.

[13] † Пловдивский Максим. Екзарх Антим и митрополит Панарет. С., 1928, с. 4-5.

[14] Найденов, И. Заточението ми с първия български екзарх Блаженопочившия Антим I. – В: Сборник „Казанлък в миналото и днес“, Т. 1, С., 1912, с.106.

[15] Найденов, И. Заточението ми с първия български екзарх Блаженопочившия Антим I. – В: Сборник „Казанлък в миналото и днес“, Т. 1, С., 1912, с.107.

[16] † Софийски Стефан. Екзарх Антим Ι; Нейчев, П. Първи български екзарх Антим Ι. – Завет, год. 15, № 634-635, 10 декември 1936, с. 3, 7-8.

[17] † Пловдивский Максим. Екзарх Антим и митрополит Панарет. С., 1928, с. 3.

МОЛЕБЕН ПРИ ПОВСЕМЕСТНО РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СМЪРТОНОСНА ЗАРАЗА

Скъпи в Господа отци, братя и сестри,

Съобщаваме, че от Първа седмица след Петдесетница, в катедралния храм „Успение Богородично“ Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза ще се отслужва всяка събота след края на сутрешното богослужение.

По-долу можете да намерите файл с молебена в PDF формат, както и файл с молитвата от молебена.

Молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Молитва из молебен при повсеместно разпространение на смъртоносна зараза

Съдържание: