Достойни български духовници

Архив на храмовото издание „Достойни български духовници“



Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 11-та)

(продължение от бр. 18)

     Митр. Стефан взима под свое покровителство дейността на ИМКА в своята епархия, а при положение, че епархията му обхваща самата българска столица, икуменизмът получава пряк достъп да влияе на управлението и обществените нагласи в цялата страна. Митр. Стефан и някои негови подведомствени клирици подпомагат с връзките си председателя на ИМКА Джон Мот и на практика стават негови агенти на влияние. Активен проводник на икуменическите инициативи става протопрезвитер Стефан Цанков, някогашният възпитаник и протосингел на митр. Симеон, в този момент вече ключова фигура в синодалната бюрокрация, професор в Богословския факултет и близък съмишленик на Софийския владика. Сред симпатизантите на новото отношение към инославните е и викарният епископ на Софийска епархия Паисий Знеполски, бъдещият митр. Врачански. Интересът на тези духовници към ИМКА е добре подплатен финансово. Лично митр. Стефан споделя на свои доверени лица, че о. Стефан Цанков е получил 15 хиляди долара от Джон Мот „за благотворителни цели“.[1] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л. 18. Столичният архиерей защитава дейността на ИМКА на нейно събрание в софийското читалище „Славянска беседа“ и демонстративно участва в общата им молитва. Дори след окръжното послание на Св. Синод срещу ИМКА Стефан Софийски не престава да поддържа чуждата духовна организация. През 1925 г. с негово съдействие е свикана конференция на ИМКА в Костенец - Баня. Останалите синодални членове се възпротивяват срещу присъствието на столичния православен архиерей и негови свещеници на протестантското сборище. Митр. Стефан не отива, но изпраща свои подведомствени духовници. Нещо повече, той повдига цяла подмолна акция срещу онези членове на Св. Синод, които му пречат.

     През 20-те години на ХХ в. икуменизмът се засилва не само чрез дейността на „автономни“ религиозни организации като ИМКА, но и чрез натрапването на „диалог“ между официалните вероизповедания. Набиращото мощ течение за „обединение на църквите“ не подминава и поместните православни йерархии. Светските политически фактори в православните страни усърдно подтикват своето висше духовенство да води „религиозен диалог“.[2] Серафим, архим., Сергий, архим. Православие и икуменизъм. Защо не сме и защо не можем да бъдем икуменисти? 2 изд., София, 1998, с. 368-369. Тъжен пример за отстъплението от свещените канони е погребението на митр. Василий Доростоло-Червенски в началото на 1927 г. При заупокойната служба за този образцов архиерей в русенската катедрална църква „Св. Троица“, наред с митр. Стефан, изпратен от Св. Синод, са допуснати да извършат молитви за покойника представители на арменското, еврейското и мюсюлманското вероизповедание. Арменски епископ съслужи при опелото, а русенският равин държи в православната църква слово „в знак, че всичко това е предвестие на великото събитие, верското обединение на всички народи, което ще настане в името на любовта“.[3] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л. 3. Митр. Симеон, който десетилетия наред е сътрудничил с покойния дядо Василий, е дълбоко огорчен от тази злоупотреба с паметта на достойния йерарх и решително изобличава погазването на свещените канони.

      Символичен връх в опасната религиозна тенденция става участието на митр. Стефан Софийски и о. Стефан Цанков на световната икуменическа конференция „Вяра и устройство“ в Лозана през август 1927 г. На конференцията протестантите от различни общности доминират с големия си брой. Има обаче и немалко духовници от православните църкви, което се случва за първи път в историята на икуменическото движение. Мотивите на православните представители да участват на тази конференция варират силно. По самото им присъствие в Лозана не бива да се съди прибързано за чистотата на вярата им. Сред тях има както заклети икуменисти, като митр. Герман Тиатирски от Цариградската патриаршия, така и ревнители на Православието, като сръбския светител митр. Николай (Велимирович), които се надяват да засвидетелстват истините на православната вяра на заблудените. Къде в този спектър са българските клирици? Двамата Стефановци, Софийският митрополит и професорът протопрезвитер, сякаш се опитват да служат на двама господари: едновременно да сътрудничат на икуменическата идея и да опазят неопетнена репутацията си в Православната църква. В хода на работата, делегатите на православните църкви подготвят съвместна декларация относно принципите, на които трябва да се положат разговорите за обединение на християнските църкви. Декларацията, прочетена от Герман Тиатирски, по същината си съдържа отстъпление от духа на Св. Православна църква[4] Серафим, архим., Сергий, архим. Православие и икуменизъм. Защо не сме и защо не можем да бъдем икуменисти? 2 изд., София, 1998, с. 368-369., но все пак поставя пред протестантските делегати поне едно минимално условие: зачитане авторитета на Вселенските събори и Символа на вярата като основа на диалога. По неясни причини митр. Стефан Софийски напуска Лозана точно в деня, когато декларацията трябва да бъде прочетена. Отсъствието на българския архиерей при изявлението на другите представители на православни църкви предизвиква разнородни тълкувания. Основното подозрение е, че митр. Стефан не желае да се конфронтира с протестантите. Съмнението се подсилва от факта, че самият архиерей не посочва убедителни мотиви за отдръпването си от Лозана. При всички случаи обаче, причината не е ревност по вярата на отците му.[5] Митр. Стефан Софийски е син на свещеник от с. Широка лъка, Смолянско. Родното му място е прочуто с привързаността си към православната вяра и традиции. Така или иначе, с или без Софийския владика, шумно рекламираната конференция в Лозана завършва без значителен пробив в полза на междурелигиозния диалог.

      През декември 1927 г. в София изненадващо е свикано Архиерейско събрание на всички епархийски владици от БПЦ. Нито митр. Симеон, нито повечето от останалите архиереи имат представа защо са повикани в столицата. Дневният ред на предстоящото събитие става ясен едва при пристигането им в Синодната палата. Измежду предложените за разискване теми се забелязва и точка „ИМКА“, записана без други пояснения. Озадачен, митр. Симеон повдига въпроса какво налага обсъждане на дадената точка, т.е. има ли промяна в отношението на Св. Синод към въпросната организация? Синодалните членове, с изключение на един от тях, потвърждават, че позицията на Синода към ИМКА не е изменена. Единственият член на Св. Синод, който мълчи, е Софийският митрополит. Опитвайки се да намери обяснение за странния ред, по който е свикано събранието, дядо Симеон стига до предположението, че то е замисъл на Стефан Софийски. Лишен от възможността да промени становището на Синода в текущия му състав, архиереят комбинатор е организирал свикването на Архиерейски събор, макар и без успех по дадената тема. На заседанията Варненско-Преславския владика повдига и друг болен въпрос: за поведението на митр. Стефан около конференцията в Лозана. Изведен е аргументът „свидетелство в полза на Православието“. Обясненията на Софийския митрополит за напускането на конференцията обаче остават неубедителни дори за неговите привърженици.

      На Архиерейското събрание в София се разискват и други наболели проблеми. Навярно най-важният сред тях е въпросът на кого принадлежи висшата управителна власт в Българската православна църква – на Събора на всички епархийски архиереи (другояче казано, на Архиерейското събрание) или на Светия Синод. Митр. Симеон е твърд защитник на първото, като съобразено с каноните на Църквата. Той дори заплашва да се оттегли, ако решенията на Архиерейското събрание не се зачитат от Синода за задължителни. Обратното гледище поддържа синодалният член митр. Неофит Видински. Аргументите му са повърхностни и плод на конюнктурни интереси, така че за желязната логика на дядо Симеон не е трудно да ги обори. Резултатът от дебатите изглежда така, сякаш позициите на митр. Симеон вземат връх. Взето е решение архиерейските събрания да се провеждат всяка година. Видинският митрополит обаче има и други качества – църковната политика за него е игра, която той играе ловко. В църковното управление все по-стабилно се оформя тандем между него и Стефан Софийски. Следващото архиерейско събрание е насрочено за октомври 1928 г. Малко преди този срок от Синода съобщават на митр. Симеон, че събранието се отлага за май 1929 г. Причината: протоколите от предишното събрание не били обработени. Митр. Симеон отговаря с недоумение, как е възможно да се допусне това след почти година време, и предупреждава, че подобна небрежност застрашава да обезсмисли и следващите архиерейски събрания.[6] ДА Варна, ф. 75к, оп.1, а.е. 42, л.76-79.

      Междувременно на 24 април 1928 г. в София започва поредната икуменическа инициатива. При затворени врати в луксозния хотел „Империал“ се открива конференция, в която болшинството участници са протестанти, представители на ИМКА от различни страни. По-странното е обаче, че събитието е обявено от организаторите като „всеправославна конференция“. Причината е, че заседанията се председателстват от митр. Стефан Софийски. Той впрочем открива и закрива „конференцията“ с обща молитва. Компания му правят клирици от неговата епархия. За участие са поканени сръбският и румънският патриарх, атинският архиепископ и други православни духовници, и някои от тях наистина изпращат представители. Сред присъстващите е и твърде спорната фигура на руския митр. Евлогий, емигрант в Париж, по това време вече отлъчен от Синода на Руската Задгранична църква в Сремски Карловци заради неговото сергианство.

      Вярващите православни в София и в страната са смутени. И отново митр. Симеон взема ролята на бдителен часови на своя пост. Той пише до Св. Синод с молба да чуят там поредица от тревожни въпроси: Защо конференцията се нарича „всеправославна“? Подигравка ли е това наименование или опит за повече популярност? Кой е свикал въпросното сборище, при положение, че БПЦ има изказано отрицателно мнение за дейността на организацията ИМКА? Кой е поканил архиереи на други поместни църкви? И накрая, какво са дирили български клирици там, знаейки синодалната позиция?[7] ДА Варна, ф. 75к, оп.1, а.е. 42, л.53. Писмо от 14 юни 1928 г. Митр. Климент Врачански, наместник-председател на Св. Синод, отговаря на Варненския и Преславски владика, като потвърждава, че синодалното отношение към ИМКА, изразено четири години по-рано, остава неизменно. Окръжното му писмо е адресирано официално до митр. Симеон, но съдържанието му цели по-скоро да успокои всички смутени сред паството. В писмото се казва: „Названието „православна“ или дори „всеправославна“ е неуместно прикачено на конференцията от някои приятели на ИМКА, навярно за да издигнат значението на конференцията и на самата ИМКА“. Като главен инициатор на конференцията е посочен протестантът Джон Мот, председател на Всемирния съюз на ИМКА. Св. Синод не е изпращал нито един български духовник. „Тези, които са присъствали, са го направили по свой почин и на своя отговорност, и присъствието им там... според тях, имало осведомителен характер“.[8] ДА Варна, ф. 75к, оп.1, а.е. 42, л.57. На конференцията ИМКА ясно е показала, че не иска да отстъпи от позициите си, а напротив, „иска да ръководи религиозния живот на нашата младеж помимо църква и църковна власт.“Затова Св. Синод в нищо не изменя своето становище,… той смята, че е опасна за вярата ни каквато и да е съвместна дейност с тази интерконфесионална организация и е безполезно всяко съдействие, което тя би ни предложила“. И все пак наместник-председателят на Св. Синод не изяснява обстоятелствата докрай. В окръжното се прикрива ролята на някои представители на българския висш клир, които съвсем реално организират протестантското сборище и канят на него представители на други православни църкви. Документът предпочита да покрие участието на духовници като митр. Стефан и да не накърнява честолюбието на столичния владика.

        Междувременно софийският архиерей играе двойна игра. През цялото време декларира, че се съобразява с позицията на Св. Синод по отношение на ИМКА. След второто окръжно послание на Синода срещу дейността на ИМКА (№5976 от 18 август 1928), митр. Стефан е поставен натясно. Той изважда аргумент, че се опитва да спечели за Православието „неговите загубени чада“. Говори, въоръжен с красноречие, че на ИМКА се разчита не за друго, а за изграждане на „закалена православна младеж в България“. Подхвърлят се идеи клоновете на организацията в православните страни да се наричат „Съюз на младите православни християни“. Дали искрено е вярвал в тази възможност е трудно да се каже. Твърде вероятно е, с оглед на неговия характер, да се е надявал, че ще дърпа конците на дружествата на ИМКА в България. При всички случаи самите „загубени чада“ му дават ясно да разбере, че няма да отстъпят дори и на косъм по този въпрос. Хората на Джон Мот на всеослушание заявяват, че „митр. Стефан се заблуждава, ако си мисли, че ИМКА може и да не бъде интерконфесионална и извънцърковна организация“. При положение, че дори формалната промяна на името предизвиква толкова яростна съпротива, къде отива замисълът „да се готвят закалени православни християни“?[9] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л. 10-14. След поредица изобличения на Варненско-Преславския митрополит и на други решителни застъпници на Православието, идва моментът, в който митр. Стефан Софийски на съвещание на Св. Синод заявява пред останалите синодални членове, че „скъсва с ИМКА“. Митр. Симеон обаче не спира да пита. Дали може да се приеме това изявление за сериозно? Софийският владика години наред е поддържал позицията си пред лицето на цялата общественост, а сега се разделя с нея на закрито съвещание пред няколко души. Безспорно той има право да промени мнението си за добро, но ако е защитавал ИМКА открито, не би следвало се разграничава тихомълком.

        Дейността на столичния владика и неговите приближени не е тайна за неговите събратя в Св. Синод. И въпреки това ефективна промяна у него няма. Стефан Софийски се ласкае, че извън страната вече го възприемат като глава на Българската православна църква. Участията му в икуменически прояви са съчетани в немалка степен с желанието му да се изяви точно като български първоиерарх, чиято дума „тежи“ по всякакви въпроси, било богословски, било политически. В същото време той не щади усилия, за да очерни своите изобличители. В някои софийски вестници отново е подет рефренът за „този грък Симеон, който от десетилетия спъва българския възход“. Сякаш не стига това, срещу митр. Симеон са пуснати клевети от най-жалък тип, при това Софийският владика си позволява да ги разпространява и във Варна, докато е на лятна почивка в града на опонента си. Митр. Симеон, по това време вече твърде остарял и спохождан често от болести, сам признава, не се чувства достатъчно силен да подема тежки борби. Но идва момент, когато вярващи миряни повдигат пред него въпроса, че трябва някой да направи нещо, за да престанат чужденци да тъпчат Православието в България. И доблестният архиерей, макар почти 90-годишен, отново подостря перото си на публицист. През 1929 г. владиката излиза с поредица от статии в шуменския вестник „Народен будител“, списван и редактиран от близкия му помощник, свещеник Димитър Попвасилев. В тях се съдържа критичен преглед и изобличение на всички изневери на Св. Православие от страна на български духовници, свързани най-вече с пропагандата на ИМКА. Понятието „икуменизъм“ все още не се среща, то тепърва ще се утвърди като название на въпросната духовна заплаха. Но митр. Симеон долавя ясно духа на икуменическата (все)ерес и му се противопоставя с могъщата сила на Словото. Малкият провинциален вестник, несравнимо по-скромна трибуна от столичните ежедневници, се оказва достатъчен, за да се чуе мощния глас на истината. Болезненият отклик на наранените опоненти е достатъчно ясен знак, че изобличителните текстове от Шумен са стигнали и до техния адрес. През 1930 г. статиите на дядо Симеон по темата, общо тринадесет, са събрани и издадени заедно като малка книжка.[10] Симеон, митр. Варненски и Преславски. „Всеправославна” конференция в София (Позволено ли е на наши духовни лица да сътрудничат на друговерската религиозна секта ИМКА). Шумен (в. Народен будител), 1930, 67 с. Тъй като засяга въпроси от значение за Православието не само в България, книжката предизвиква интерес и в чужбина. Скоро тя е преведена на сръбски език и публикувана в Крагуевац. Гласът на Варненско-Преславския митрополит Симеон се оказва глас на истинското вселенско православие.

       Софийският митрополит засипва Св. Синод (където и той самият членува) с писмени оплаквания: че митр. Симеон го „хули и клевети публично и неоснователно“, че с публикациите си в пресата Варненско-Преславския владика всявал съблазън сред външните хора и т.н. В крайна сметка на 1 юли 1930 г. Св. Синод поставя цялото дело на разглеждане. Въпросът е поставен по неадекватен начин: като конфликт, в който и двамата архиереи носят вина. Митр. Стефан, който е страна в спора, излиза от залата при обсъждането на документите. Останалите синодални членове вземат решение да порицаят и двамата спорещи: митр. Стефан, за това, че не е изпълнил в точност Синодалното разпореждане относно ИМКА, не е оценил снизхождението към него и е причинил смут в душите на някои благочестиви християни; митр. Симеон, защото „публично е подложил на съмнение православното верую на своя събрат, и е причинил не по-малка съблазън сред вярващите, като е прибягнал до пресата, вместо да се обърне по надлежния ред към Св. Синод.“ И двамата архиереи получават предупреждение да спрат с взаимните си обвинения. Колкото и да е нелепо по своята форма, решението все пак изиграва положителна роля. От този момент насетне се преустановяват откритите контакти и активното сътрудничество на Софийския митрополит с икуменически организации.

(следва продължение)

 

[1] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л. 18.

[2] Серафим, архим., Сергий, архим. Православие и икуменизъм. Защо не сме и защо не можем да бъдем икуменисти? 2 изд., София, 1998, с. 368-369.

[3] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л. 3.

[4] Серафим, архим., Сергий, архим. Православие и икуменизъм. Защо не сме и защо не можем да бъдем икуменисти? 2 изд., София, 1998, с. 368-369.

[5] Митр. Стефан Софийски е син на свещеник от с. Широка лъка, Смолянско. Родното му място е прочуто с привързаността си към православната вяра и традиции.

[6] ДА Варна, ф. 75к, оп.1, а.е. 42, л.76-79.

[7] ДА Варна, ф. 75к, оп.1, а.е. 42, л.53. Писмо от 14 юни 1928 г.

[8] ДА Варна, ф. 75к, оп.1, а.е. 42, л.57.

[9] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л. 10-14.

[10] Симеон, митр. Варненски и Преславски. „Всеправославна” конференция в София (Позволено ли е на наши духовни лица да сътрудничат на друговерската религиозна секта ИМКА). Шумен (в. Народен будител), 1930, 67 с.

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 10-та)

(продължение от бр. 17)

     Варненско-Преславският владика обаче остава неудовлетворен. Макар и натискът на религиозния модернизъм да е отблъснат, Съборът не успява да надвие друг стар проблем: смесването на църковния с националния въпрос. Много участници в Събора, особено измежду представителите на македонските земи заседават, загрижени не за друго, а за Българската църква като институция, „отговорна“ за етническото единство. Продължава да се поддържа старата линия за главенството на екзарха в БПЦ. Митр. Симеон отново се нагърбва да защити своето гледище за духовната същност на Църквата, което, както и преди, остава непопулярно и дори хулено като „предателско“. На 13 октомври 1921 г. той пише на председателя на Св. Синод митр. Максим колко повърхностна е тази псевдо-патриотична „българска“ представа за Църквата: „Не е църковното управително единство, което обединява едно племе, а съзнанието, че съставлява една национална съвкупност. Гърци, сърби и румъни имаха няколко църковни центрове, но не знаем дали можем да кажем, че у всички тия народи народностното самосъзнание е било по-слабо отколкото онова у нас, които имахме един само църковен център.“[1] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 52, л. 50. Аргументите му са приети от Архиерейското събрание като основателни и на тяхна база са съставени предложения за текста на Екзархийския устав. И въпреки всичко на едно от последните заседания на Събора митр. Борис Охридски предлага в угода на т.нар. „македонска емиграция“ текст, с който екзархът се дефинира като „глава“, а не като предстоятел на БПЦ. В този си вид текстът е приет и влиза в Екзархийския устав. Митр. Симеон отново е непреклонен: „По такъв начин взети, решенията на Втория Църковно-народен събор, свикан мимо Св. Синод и волята на Архиерейското събрание, нямат за мене никаква законна сила.[2] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 52.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 9-та)

(продължение от бр. 16)

     До края на живота си, владика Михаил ще запази безкрайна признателност към своя духовен старец. „Трудно ми е въобще да опиша туй неотразимо въздействие, което дядо Симеон оказваше върху мене със своята внушителна осанка, високи нравствени качества и свят живот, дълбок проницателен ум и мъдрост, изумителна памет, гранитна воля, благородно любяще сърце, пленителен и във всичко издържан характер, всецяло завладян от идеала на нашите възрожденци и от мисъл за ревностно изпълнение на своя църковен и обществен дълг, старец – истински мъдрец, пред когото благоговейно се прекланях.“ Служението при Варненско-Преславския митрополит е безценна школа за помощниците му: „Той бе наистина строг в изискванията си към подчинените му по служба, държеше на ред и дисциплина, но бе винаги вежлив, коректен и крайно внимателен. През време на 16-годишното си служение при него аз не съм имал случай да чуя от него обидна дума, която да засегне моето достойнство и честолюбие.“ Вълнуващи са и подробностите, които митр. Михаил дава за характера на своя наставник: „Дядо Симеон въобще беше много изтънчен и аристократичен в отношенията си към другите и търпеливо понасяше техните немощи и прегрешения. В това отношение ми направи поразително впечатление един случай с дългогодишния прислужник на митрополията дядо Сава. Той се беше нещо тежко провинил в службата си. Старецът се бе разгневил и му казал обидна дума. Но след това той дойде в протосингелската стая при мене и твърде много се съкрушаваше и тюхкаше за нанесената обида на прислужника, от когото после поиска и извинение. Въобще дядо Симеон не се стесняваше да иска прошка при всеки случай, когато намираше, че е попаднал в някаква грешка или увлечение.[1] Митрополит Михаил Доростолски и Червенски – автобиография – В: Попвасилев, Димитър. Митрополит Симеон Варненски и Преславски (биография). Под ред. Т. Билчев, Русе, 2007, 72-73

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 8-ма)

(продължение от бр. 15)

     Публикациите на митр. Симеон в пресата дават начало на крайно напрегната полемика между него и привържениците на екзарх Иосиф, която продължава чак до 1912 г. Необходима е твърда вяра и голяма смелост, за да се постъпи така, като дядо Симеон постъпва през онези дни. В света владее дух на войнствен национализъм. Българското общество също е разпалено от национални страсти. Екзарх Иосиф е звезда за патриотите, както в Царството, така и сред екзархийската интелигенция в Турция. Той е възприеман като олицетворение на нацията и възвеличаван като „глава“ на Българската православна църква. Митр. Симеон обаче държи да се знае, че Глава на Църквата е Христос, Той е неин Първосвещеник „навеки, по чина Мелхиседеков“. Варненско-Преславският владика настоява решително, че екзархът е предстоятел на Българската православна църква, а не неин глава, „пръв сред равни“ в една поместна земна църква, която трябва да ръководи в съборно съгласие с останалия епископат.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 7-ма)

(продължение от бр. 14)

     Междувременно владиката не забравя своята собствена епархия. И тук кипи усилен градеж. С много труд е завършен Порт Варна, изграден по най-сериозните международни стандарти на времето. През май 1906 г. митр. Симеон отслужва тържествен молебен за откриване на новото пристанище в присъствието на княза, министри, военни, чужди дипломати, обществени лица и голямо стечение на народ.[1] Дряновски, Борислав (съст.). Пристанище Варна (1347-1906). Сборник документи и материали, Издателска къща „Морски свят“, Варна, 2006, с. 281. Поводите за тържества обаче неизбежно се редуват с поводи за тревоги. Националните страсти продължават да бушуват на Балканите и за нещастие вземат обезпокояващ обрат. Провокирани от действията на гръцките чети в Македония през лятото на 1906 г. Варна и други български градове са обхванати от антигръцки вълнения. Активисти от движението „Български родолюбец“ не допускат новия гръцки митрополит за Варна да слезе на варненското пристанище. Превзети са гръцки имоти в града, включително и гръцките църкви. Митр. Симеон в този момент отсъства от митрополията. Когато научава за случилото се, той нарежда на своите свещеници да не служат в завзетите църкви. Твърд верен на принципите на Истината, владиката не допуска едно зло да се поправи с друго. Той никога не се примирява с нарушаването на канона (да бъде само един епископ в даден град), но и не може да приеме църковното право да се утвърждава с насилие и груб произвол. Националистите му изпращат заплахи и го подканят да отмени нареждането си, но той не го прави. Скоро обстановката се успокоява с намесата на държавната власт. Църквите са върнати на гръцката общност. Усилва се обаче изселването на гърци от града и от страната, а с това и българо-гръцкото държавно противопоставяне.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 6-та)

(продължение от бр. 13)

 

     На 18 януари 1894 г. е роден престолонаследникът Борис, титулуван като княз Търновски. Кръщението му е извършено по римокатолически чин от католишки духовници. Лично римският папа потрива ръце в задоволство, обявен гръмко за кръстник на новородения български княз. Зад свидното за православните българи първо име Борис са наредени още шест имена по непонятен за народа католически обичай. На пръв поглед изглежда, че бъдещето на българската държавност ще поеме в посока, твърде чужда на Православието. Преходно обаче е всяко дело, което се уповава на човешка сила, а не на Божието благоволение. През май 1894 г. режимът на „всесилния“ Стамболов пада. Той вече не е необходим на Фердинанд. Русофобският курс на стамболовистите дори започва да пречи на монарха. Князът се освобождава от мощната опека на своя първи министър, решен да получи международно признание, а то зависи от признанието на двореца в Санкт-Петербург. На власт идват опоненти на Стамболов с русофилски и сравнително консервативни позиции, водени от Константин Стоилов. Освободени са политическите затворници. Митр. Климент е посрещнат от многохиляден митинг в Търново като изповедник на Истината.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 5-та)

(продължение от бр. 12)

     Светската политическа класа в свободна България много бързо започва настъпление срещу влиянието на духовенството. Тя дори навлиза в сферата на архиерейските отговорности. През 1880 г. митр. Симеон оказва решителен отпор срещу намесата на либералното правителство в духовните дела. Още щом печелят изборите, някои от лидерите на либералите започват да се държат предизвикателно спрямо духовенството: заплашват, че ще им отнемат правото да участват в политическия живот или че ще ги изпратят да служат в Македония. Под влияние на демагогски речи Народното събрание рязко съкращава издръжката за духовенството.[1] Петков, Петко Ст. За развитието на отношенията между Българската православна църква и държавната власт (1878-1896). – В: Историята като полифония, Изследвания по нова история на България (от Българската завера 1835 до Крайовският договор 1940), Университетско изд. „Св. Св. Кирил и Методий“, Велико Търново, 2005, 231-232. Министърът на външните работи и изповеданията Драган Цанков, който е таен католик, изработва „Временни правила за управлението на църквите в Княжеството“. С тях Православната църква се поставя в подчинение на светската власт. Правилата са изпратени на владиците „за изпълнение“. Митр. Симеон незабавно се противопоставя и заявява, че Църквата не може да се управлява по наредби, изработени без нейно съгласие и съдействие. Реагират и другите архиереи от Княжеството, както и екзарх Иосиф от Цариград. В крайна сметка „правилата“ не са приложени, въпреки че министър Цанков е много настоятелен.[2] Петков, Петко Ст. Българската историческа наука за отношенията между Православната църква и държавната власт (1878-1912) – В: Историческата наука в България – състояние и перспективи, Институт по история, БАН, С., 2006, с. 254. През следващите две години Св. Синод с твърде същественото участие на Варненско-Преславския митрополит изработва проект за промяна на Екзархийския устав от 1871 г. в по-каноничен дух, по-подходящ за новите държавни условия. Този проект обаче не получава ход поради настаналите нови политически размествания.

Прочетете още...

 

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 4-та)

(продължение от бр. 11)

     Симеон Преславски не може да приеме свалянето на екзарх Антим нито за миг. Същият ден той подава писмена оставка като епархийски митрополит и член на Св. Синод в знак на протест. Синодът отказва да приеме оставката му. Започват да се разграничават позициите на Св. Синод и на Смесения епархийски съвет. В Смесения съвет доминират миряни - решителни противници на дядо Антим. Синодалните членове не са така непримирими. Висшите духовници по-скоро са объркани поради външния натиск и сложните обстоятелства. Те се опитват да задържат най-близкия съратник на екзарха с надежда кризата да не се разраства. Малко по-късно, в отсъствието на митр. Симеон е направен подбор на кандидатите за екзархийския пост. Синодът отново отправя молба към митр. Симеон да си оттегли оставката и дори го кани да участва в избора като кандидат. Последва неговият твърд отказ. В крайна сметка при направеното гласуване за екзарх е избран митр. Иосиф Ловчански (1840-1915). Междувременно започва Руско-турската Освободителна война.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 3-та)

(продължение от бр. 10)

    Първата му служба в престолния град в църквата „Възнесение Господне“ е за празника на св. Сава Освещени (5 декември ст.ст.).[1]Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – Български исторически архив (НБКМ-БИА), ф. 15, „Д-р Стоян Данев“, а. е. 1400, л. 11-12. Покрай възторга от посрещането му, започват и изпитанията. Още същия ден един от най-влиятелните шуменци, Жеко Василев, се отбива на гости в квартирата на новодошлия архиерей. След като поразговарят, чорбаджията Жеко става, уж да си ходи. Но вместо към вратата изненадващо се запътва към огнището. Сръчно повдига капаците на тенджерите и надниква да види какво се готви в тях. Не казва нищо, но за домакина бързо става ясна целта на тази проверка: дали владиката не нарушава рождественския пост. И ето че аскетът Симеон, винаги строг в съблюдаването на постите, съвсем неочаквано преминава с успех първото си изпитание като архипастир. Ще си спомня за случката с усмивка, но този дребен наглед случай показва важността на евангелската заповед „Бъди ми верен в малкото!“. Скоро младият архиерей ще засвидетелства на своето паство своята вярност и в по-големи дела.

Прочетете още...

 

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 2-ра)

(продължение от бр. 9)

     След три години, през 1869 г. Симеон Николов е уволнен от училището заради статиите си. Свързва се отново с дядо Антим, който вече е определен за Видински митрополит. Митр. Антим не само се отзовава на молбата, но дори го кани за свой протосингел. През декември 1869 г. бургазлията заминава за Цариград, тъй като Антим все още не е тръгнал за епархията си, и на първо време става негов писар.[1] Симеон, митрополит Варненски и Преславски. Спомени. – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Църква и история. Под ред. и съст. на Е. Димитров, изд. Изток-Запад, С., 2011, 133-137.

Междувременно в столицата на империята стават грандиозни исторически събития. Църковната борба на българите най-после намира свое разрешение. За службата на 1 март 1870 г., Неделя Православна, българските духовни и светски водачи са възложили не на някой друг, а на младия богослов от Бургас да произнесе празничното слово. „Старците ме задължиха да държа проповед на православната неделя. Покорих се. За предмет на проповедта избрах „вярата“ и се приготвих“, спомня си митр. Симеон. В навечерието на празника обаче, на 28 февруари 1870 г. в сградата, където се събират българските дейци, идва дългоочакваната новина: султан Абдул Азис е издал ферман, с който се учредява Българската екзархия. На проповедника се пада честта да съобщи официално на народа за историческото събитие. На другия ден, след края на службата в българския храм в Цариград „Св. Стефан“ Симеон Николов изрича паметни думи за Православието и историческата съдба на българите, и тържествено оповестява великата вест: че благодарение на вярата на българския народ борбата му се е увенчала с успех. След словото му със всеобщо скандиране присъстващите изискват да видят самия ферман и той е изнесен официално от митр. Иларион Ловчански. [2]† Варненски и Преславски Симеон. Един спомен за издаване на фермана за Екзархията – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Под ред. и съст. на Е. Димитров, с. 173.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 1-ва)

     Творецът понякога оставя у своите творения видими знаци, които да ни насочват към друга, невидима тяхна черта. Духовникът, за който ни предстои да разкажем, е бил дарен телесно с особено висок ръст. Извисявал се е значително над повечето хора край себе си. И макар подобна черта да срещаме у лица с най-различен характер и морал, при митрополит Симеон смело можем да кажем, че тя наистина е знак за още нещо. Знак за необикновената му духовна височина. В своето време, изобилстващо от недорасли начинания и дребнави страсти, владиката се извисява символично с повече от цяла глава, изправен като връх над мъглата, с чист взор нагоре и надалеч. С този ясен взор митрополит Симеон винаги е вървял неотклонно към самата Истина, докато други до безкрай са се лутали по криволичещи пътища. Дребният дух на света се опитал в завистта си да скрие името му, да заличи паметта му, да покрие делата му с прах. Но „Не може да се скрие град, който е навръх планина.“ (Мат. 5:14).

Прочетете още...

Димитър Христов

Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

(част 4-та последна)

(продължение от бр. 7)

      Правителството на Стоилов е отзивчиво към наболелите църковни нужди. Българската православна църква се управлява от Екзархийския устав, гласуван в Цариград още през 1871 г. Част от неговите правила, специално по отношение на епархиите в свободна България отдавна вече не са приложими или подходящи за ръководене на църковния ред. Ето защо първостепенната задача на висшите духовници в новите условия е промяната на Устава в по-изправен и по-ефективен дух. На 9 юли 1894 г. Светия Синод натоварва своите членове митр. Симеон и митр. Константин, заедно със секретаря на Синода Стефан Костов, да прегледат Екзархийския устав и да набележат промени в него. Врачанският и Варненско-Преславският архиереи се заемат със задачата извънредно отговорно. В резултат на тяхната нелека, но прецизна законодателна работа, Българската православна църква (в пределите на свободна България) се сдобива с нов, по-каноничен Екзархийски устав. Народното събрание разглежда предложените от Комисията промени и ги гласува с одобрение през 1895 г. Още една важна добавка към тях, касаеща брачното право, е приета през 1897 г. 1

Прочетете още...

Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

 

Достойни български духовници

Димитър Христов

 

Част 3-та

/продължение от брой 6

     С усилена стража митр. Константин е преведен през Петроханския проход за Враца. Пътуването през зимния Балкан е кошмарно – бушува снежна виелица, движещите се пропадат в преспи, на два пъти ги нападат вълци. Конвоиращите са загубили мярка на елементарна човечност. Стражарският камшик плющи по рамото на владиката, сякаш воденият е углавен престъпник. „Но той не знаеше подлост, защото в живота си най-много е мразел подлостта…“ ще напише един негов съвременник по повод този мъчителен преход. Достойнството му блясва най-ярко в този миг, когато враговете му мислят, че е най-унизен. Конвоят поема през селата на Врачанска епархия. Местни селяни ги срещат и познават своя владика. Искат да разгонят стражарите и да го спасят. „Не!“, спира ги той. „Има обществена съвест в България. Ще удари и за нея радостният час. Правото ще победи!“ 1

Прочетете още...

Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

 

Достойни български духовници

Димитър Христов

 

Част 2-ра

/продължение от брой 5

Eто че и Освобождението, в което са вложени толкова много страдания, идва скоро в резултат на Руско-турската Освободителна война (1877-1878). За архим. Константин то е свързано с огромни лични рани. Дните на жестока саморазправа на озверели мюсюлмани срещу българите през юли 1877 г. остават в историята на родния му край, Карловско, като „Страшното“. Озлобени от усещането, че краят на тяхната власт наближава, орда черкези и местен башибозук нападат и „Златния“ Калофер. Местните жители се впускат в бягство към Балкана. Бащата на архимандрит Константин също тръгва, но после решава да се върне. Поп Димитър Стоилов вярва, че като старец, не сторил никому зло, той няма защо да се страхува за живота си. Сетната злоба на поробителите обаче не знае мярка. На 26 юли 1877 г. свещеник Димитър загива в Калофер, посечен от башибозуци. В съседно Карлово ужасът е още по-голям. Д-р Киро Попов е арестуван и закаран в Пловдив заедно с други свои съграждани. Арестуваните карловци са бесени без съд и присъда. Последни увисват на въжето двамата най-видни от тях: свещеникът Христо п. Василев и лекарят Киро Попов. Около 12 септември 1877 г. братът на отец Константин е обесен за назидание на Узунчаршия, главната улица в Пловдив. Докторът загива на 32-годишна възраст, като оставя млада жена вдовица и две деца сирачета. Смъртта му потриса чуждестранните лица, които се намират в града по това време, включително и един протурски настроен херцог от Великобритания.1

Прочетете още...

Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

Достойни български духовници
Димитър Христов


Част 1-ва


       Митрополит Константин Врачански е една от личностите, които незаслужено тънат в полузабравата на днешната ни историческа памет. Подобно на неколцина свои събратя свещенослужители, той е фигура с огромен духовен ръст, която остава едва осветлена от историческите текстове. Светът е станал твърде материален, а с него и разказът за недалечното ни минало. Съвременното ни общество, доколкото чете историята, предпочита да размисля върху получените и неполучените материални ползи от нея. Проповедта на големите ни духовници бива разбрана сякаш наполовина, като именно духовното в нея остава не доловено. Така за нещастие най-достойните ни пастири от недалечно време са бледо познати на съвременния българин. А в своето време митрополит Константин е бил популярен и обичан, особено от своето паство. Всички автори, които пишат за него, обикновено добавят и по някой епитет, който да подчертае тази известност – „прочутият митрополит Константин“, „знаменитият митрополит Константин“ и т.н. Хора като него напомнят на бисери в тревата. Те присъстват в историята и само трябва се поровим в нея, за да открием тяхното сияние. 

Прочетете още...

Архимандрит проф. д-р Евтимий (Сапунджиев)

Архимандрит проф. д-р Евтимий (Сапунджиев)
(1884 - 1943)

Достойни български духовници
Димитър Христов

Сред редицата достойни имена на православни духовници в новата българска история едно име поразява със своите разностранни изяви в полза на Св. Православна църква, предана вяра в Христа и непоколебимо носене на страдалческия кръст в името на спасението. Архимандрит професор Евтимий – духовник и учен, учител и публицист. Богослов и родолюбец, будител на православното съзнание и любовта към отечеството. Неустрашим борец против всяко изопачение на богооткровената Истина, всеотдаен наставник на всички пожелали да тръгнат по Пътя на спасението. Накрая, като връх на целия му подвиг  – неуморните му трудове години наред са съчетани с най-тежко телесно страдание.  Свещенослужителят, когото ще нарекат „добра съвест на Църквата“ 1: кой е той?

Прочетете още...

Съдържание: