Достойни български духовници

Архив на храмовото издание „Достойни български духовници“



Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 12)

(продължение от бр. 19)

 

     Времето върви по своя ход и дори могъщият дух на митр. Симеон не може да спре отпадането на телесните сили. До 86-годишна възраст владиката преглежда самостоятелно цялата документация на Митрополията, без да разрешава нито на протосингел, нито на секретар да правят това, освен в случай на по-дълготрайно отсъствие. Той обаче все по-ясно усеща, че има нужда от помощник при напредналата си възраст. През септември 1926 г. викарен епископ на митр. Симеон става неотдавнашният протосингел на епархията, еп. Михаил Велички, но това не е за дълго. През април 1927 г. еп. Михаил е почти единодушно избран за Доростоло-Червенски митрополит и заминава за Русе. Следващият избраник на владиката е архим. Борис, бъдещият Неврокопски митрополит, но в своето смирение той отказва честта. Тогава изборът на дядо Симеон се спира на богослова Стоян Петков[1] Стоян Петков е бъдещият митр. Андрей Нюйоркски (1886 – 1972). Неговата сложна биография тук е предадена само частично, в рамките на връзката му с митр. Симеон., в даденото време ръководител на Отдела за култура и просвета в Св. Синод.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 11-та)

(продължение от бр. 18)

     Митр. Стефан взима под свое покровителство дейността на ИМКА в своята епархия, а при положение, че епархията му обхваща самата българска столица, икуменизмът получава пряк достъп да влияе на управлението и обществените нагласи в цялата страна. Митр. Стефан и някои негови подведомствени клирици подпомагат с връзките си председателя на ИМКА Джон Мот и на практика стават негови агенти на влияние. Активен проводник на икуменическите инициативи става протопрезвитер Стефан Цанков, някогашният възпитаник и протосингел на митр. Симеон, в този момент вече ключова фигура в синодалната бюрокрация, професор в Богословския факултет и близък съмишленик на Софийския владика. Сред симпатизантите на новото отношение към инославните е и викарният епископ на Софийска епархия Паисий Знеполски, бъдещият митр. Врачански. Интересът на тези духовници към ИМКА е добре подплатен финансово. Лично митр. Стефан споделя на свои доверени лица, че о. Стефан Цанков е получил 15 хиляди долара от Джон Мот „за благотворителни цели“.[1] НАБАН, ф. 144, а.е. 83, л. 18. Столичният архиерей защитава дейността на ИМКА на нейно събрание в софийското читалище „Славянска беседа“ и демонстративно участва в общата им молитва. Дори след окръжното послание на Св. Синод срещу ИМКА Стефан Софийски не престава да поддържа чуждата духовна организация. През 1925 г. с негово съдействие е свикана конференция на ИМКА в Костенец - Баня. Останалите синодални членове се възпротивяват срещу присъствието на столичния православен архиерей и негови свещеници на протестантското сборище. Митр. Стефан не отива, но изпраща свои подведомствени духовници. Нещо повече, той повдига цяла подмолна акция срещу онези членове на Св. Синод, които му пречат.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 10-та)

(продължение от бр. 17)

     Варненско-Преславският владика обаче остава неудовлетворен. Макар и натискът на религиозния модернизъм да е отблъснат, Съборът не успява да надвие друг стар проблем: смесването на църковния с националния въпрос. Много участници в Събора, особено измежду представителите на македонските земи заседават, загрижени не за друго, а за Българската църква като институция, „отговорна“ за етническото единство. Продължава да се поддържа старата линия за главенството на екзарха в БПЦ. Митр. Симеон отново се нагърбва да защити своето гледище за духовната същност на Църквата, което, както и преди, остава непопулярно и дори хулено като „предателско“. На 13 октомври 1921 г. той пише на председателя на Св. Синод митр. Максим колко повърхностна е тази псевдо-патриотична „българска“ представа за Църквата: „Не е църковното управително единство, което обединява едно племе, а съзнанието, че съставлява една национална съвкупност. Гърци, сърби и румъни имаха няколко църковни центрове, но не знаем дали можем да кажем, че у всички тия народи народностното самосъзнание е било по-слабо отколкото онова у нас, които имахме един само църковен център.“[1] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 52, л. 50. Аргументите му са приети от Архиерейското събрание като основателни и на тяхна база са съставени предложения за текста на Екзархийския устав. И въпреки всичко на едно от последните заседания на Събора митр. Борис Охридски предлага в угода на т.нар. „македонска емиграция“ текст, с който екзархът се дефинира като „глава“, а не като предстоятел на БПЦ. В този си вид текстът е приет и влиза в Екзархийския устав. Митр. Симеон отново е непреклонен: „По такъв начин взети, решенията на Втория Църковно-народен събор, свикан мимо Св. Синод и волята на Архиерейското събрание, нямат за мене никаква законна сила.[2] НАБАН, ф. 144, оп. 1., а.е. 52.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 9-та)

(продължение от бр. 16)

     До края на живота си, владика Михаил ще запази безкрайна признателност към своя духовен старец. „Трудно ми е въобще да опиша туй неотразимо въздействие, което дядо Симеон оказваше върху мене със своята внушителна осанка, високи нравствени качества и свят живот, дълбок проницателен ум и мъдрост, изумителна памет, гранитна воля, благородно любяще сърце, пленителен и във всичко издържан характер, всецяло завладян от идеала на нашите възрожденци и от мисъл за ревностно изпълнение на своя църковен и обществен дълг, старец – истински мъдрец, пред когото благоговейно се прекланях.“ Служението при Варненско-Преславския митрополит е безценна школа за помощниците му: „Той бе наистина строг в изискванията си към подчинените му по служба, държеше на ред и дисциплина, но бе винаги вежлив, коректен и крайно внимателен. През време на 16-годишното си служение при него аз не съм имал случай да чуя от него обидна дума, която да засегне моето достойнство и честолюбие.“ Вълнуващи са и подробностите, които митр. Михаил дава за характера на своя наставник: „Дядо Симеон въобще беше много изтънчен и аристократичен в отношенията си към другите и търпеливо понасяше техните немощи и прегрешения. В това отношение ми направи поразително впечатление един случай с дългогодишния прислужник на митрополията дядо Сава. Той се беше нещо тежко провинил в службата си. Старецът се бе разгневил и му казал обидна дума. Но след това той дойде в протосингелската стая при мене и твърде много се съкрушаваше и тюхкаше за нанесената обида на прислужника, от когото после поиска и извинение. Въобще дядо Симеон не се стесняваше да иска прошка при всеки случай, когато намираше, че е попаднал в някаква грешка или увлечение.[1] Митрополит Михаил Доростолски и Червенски – автобиография – В: Попвасилев, Димитър. Митрополит Симеон Варненски и Преславски (биография). Под ред. Т. Билчев, Русе, 2007, 72-73

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 8-ма)

(продължение от бр. 15)

     Публикациите на митр. Симеон в пресата дават начало на крайно напрегната полемика между него и привържениците на екзарх Иосиф, която продължава чак до 1912 г. Необходима е твърда вяра и голяма смелост, за да се постъпи така, като дядо Симеон постъпва през онези дни. В света владее дух на войнствен национализъм. Българското общество също е разпалено от национални страсти. Екзарх Иосиф е звезда за патриотите, както в Царството, така и сред екзархийската интелигенция в Турция. Той е възприеман като олицетворение на нацията и възвеличаван като „глава“ на Българската православна църква. Митр. Симеон обаче държи да се знае, че Глава на Църквата е Христос, Той е неин Първосвещеник „навеки, по чина Мелхиседеков“. Варненско-Преславският владика настоява решително, че екзархът е предстоятел на Българската православна църква, а не неин глава, „пръв сред равни“ в една поместна земна църква, която трябва да ръководи в съборно съгласие с останалия епископат.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 7-ма)

(продължение от бр. 14)

     Междувременно владиката не забравя своята собствена епархия. И тук кипи усилен градеж. С много труд е завършен Порт Варна, изграден по най-сериозните международни стандарти на времето. През май 1906 г. митр. Симеон отслужва тържествен молебен за откриване на новото пристанище в присъствието на княза, министри, военни, чужди дипломати, обществени лица и голямо стечение на народ.[1] Дряновски, Борислав (съст.). Пристанище Варна (1347-1906). Сборник документи и материали, Издателска къща „Морски свят“, Варна, 2006, с. 281. Поводите за тържества обаче неизбежно се редуват с поводи за тревоги. Националните страсти продължават да бушуват на Балканите и за нещастие вземат обезпокояващ обрат. Провокирани от действията на гръцките чети в Македония през лятото на 1906 г. Варна и други български градове са обхванати от антигръцки вълнения. Активисти от движението „Български родолюбец“ не допускат новия гръцки митрополит за Варна да слезе на варненското пристанище. Превзети са гръцки имоти в града, включително и гръцките църкви. Митр. Симеон в този момент отсъства от митрополията. Когато научава за случилото се, той нарежда на своите свещеници да не служат в завзетите църкви. Твърд верен на принципите на Истината, владиката не допуска едно зло да се поправи с друго. Той никога не се примирява с нарушаването на канона (да бъде само един епископ в даден град), но и не може да приеме църковното право да се утвърждава с насилие и груб произвол. Националистите му изпращат заплахи и го подканят да отмени нареждането си, но той не го прави. Скоро обстановката се успокоява с намесата на държавната власт. Църквите са върнати на гръцката общност. Усилва се обаче изселването на гърци от града и от страната, а с това и българо-гръцкото държавно противопоставяне.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 6-та)

(продължение от бр. 13)

 

     На 18 януари 1894 г. е роден престолонаследникът Борис, титулуван като княз Търновски. Кръщението му е извършено по римокатолически чин от католишки духовници. Лично римският папа потрива ръце в задоволство, обявен гръмко за кръстник на новородения български княз. Зад свидното за православните българи първо име Борис са наредени още шест имена по непонятен за народа католически обичай. На пръв поглед изглежда, че бъдещето на българската държавност ще поеме в посока, твърде чужда на Православието. Преходно обаче е всяко дело, което се уповава на човешка сила, а не на Божието благоволение. През май 1894 г. режимът на „всесилния“ Стамболов пада. Той вече не е необходим на Фердинанд. Русофобският курс на стамболовистите дори започва да пречи на монарха. Князът се освобождава от мощната опека на своя първи министър, решен да получи международно признание, а то зависи от признанието на двореца в Санкт-Петербург. На власт идват опоненти на Стамболов с русофилски и сравнително консервативни позиции, водени от Константин Стоилов. Освободени са политическите затворници. Митр. Климент е посрещнат от многохиляден митинг в Търново като изповедник на Истината.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 5-та)

(продължение от бр. 12)

     Светската политическа класа в свободна България много бързо започва настъпление срещу влиянието на духовенството. Тя дори навлиза в сферата на архиерейските отговорности. През 1880 г. митр. Симеон оказва решителен отпор срещу намесата на либералното правителство в духовните дела. Още щом печелят изборите, някои от лидерите на либералите започват да се държат предизвикателно спрямо духовенството: заплашват, че ще им отнемат правото да участват в политическия живот или че ще ги изпратят да служат в Македония. Под влияние на демагогски речи Народното събрание рязко съкращава издръжката за духовенството.[1] Петков, Петко Ст. За развитието на отношенията между Българската православна църква и държавната власт (1878-1896). – В: Историята като полифония, Изследвания по нова история на България (от Българската завера 1835 до Крайовският договор 1940), Университетско изд. „Св. Св. Кирил и Методий“, Велико Търново, 2005, 231-232. Министърът на външните работи и изповеданията Драган Цанков, който е таен католик, изработва „Временни правила за управлението на църквите в Княжеството“. С тях Православната църква се поставя в подчинение на светската власт. Правилата са изпратени на владиците „за изпълнение“. Митр. Симеон незабавно се противопоставя и заявява, че Църквата не може да се управлява по наредби, изработени без нейно съгласие и съдействие. Реагират и другите архиереи от Княжеството, както и екзарх Иосиф от Цариград. В крайна сметка „правилата“ не са приложени, въпреки че министър Цанков е много настоятелен.[2] Петков, Петко Ст. Българската историческа наука за отношенията между Православната църква и държавната власт (1878-1912) – В: Историческата наука в България – състояние и перспективи, Институт по история, БАН, С., 2006, с. 254. През следващите две години Св. Синод с твърде същественото участие на Варненско-Преславския митрополит изработва проект за промяна на Екзархийския устав от 1871 г. в по-каноничен дух, по-подходящ за новите държавни условия. Този проект обаче не получава ход поради настаналите нови политически размествания.

Прочетете още...

 

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 4-та)

(продължение от бр. 11)

     Симеон Преславски не може да приеме свалянето на екзарх Антим нито за миг. Същият ден той подава писмена оставка като епархийски митрополит и член на Св. Синод в знак на протест. Синодът отказва да приеме оставката му. Започват да се разграничават позициите на Св. Синод и на Смесения епархийски съвет. В Смесения съвет доминират миряни - решителни противници на дядо Антим. Синодалните членове не са така непримирими. Висшите духовници по-скоро са объркани поради външния натиск и сложните обстоятелства. Те се опитват да задържат най-близкия съратник на екзарха с надежда кризата да не се разраства. Малко по-късно, в отсъствието на митр. Симеон е направен подбор на кандидатите за екзархийския пост. Синодът отново отправя молба към митр. Симеон да си оттегли оставката и дори го кани да участва в избора като кандидат. Последва неговият твърд отказ. В крайна сметка при направеното гласуване за екзарх е избран митр. Иосиф Ловчански (1840-1915). Междувременно започва Руско-турската Освободителна война.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 3-та)

(продължение от бр. 10)

    Първата му служба в престолния град в църквата „Възнесение Господне“ е за празника на св. Сава Освещени (5 декември ст.ст.).[1]Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – Български исторически архив (НБКМ-БИА), ф. 15, „Д-р Стоян Данев“, а. е. 1400, л. 11-12. Покрай възторга от посрещането му, започват и изпитанията. Още същия ден един от най-влиятелните шуменци, Жеко Василев, се отбива на гости в квартирата на новодошлия архиерей. След като поразговарят, чорбаджията Жеко става, уж да си ходи. Но вместо към вратата изненадващо се запътва към огнището. Сръчно повдига капаците на тенджерите и надниква да види какво се готви в тях. Не казва нищо, но за домакина бързо става ясна целта на тази проверка: дали владиката не нарушава рождественския пост. И ето че аскетът Симеон, винаги строг в съблюдаването на постите, съвсем неочаквано преминава с успех първото си изпитание като архипастир. Ще си спомня за случката с усмивка, но този дребен наглед случай показва важността на евангелската заповед „Бъди ми верен в малкото!“. Скоро младият архиерей ще засвидетелства на своето паство своята вярност и в по-големи дела.

Прочетете още...

 

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 2-ра)

(продължение от бр. 9)

     След три години, през 1869 г. Симеон Николов е уволнен от училището заради статиите си. Свързва се отново с дядо Антим, който вече е определен за Видински митрополит. Митр. Антим не само се отзовава на молбата, но дори го кани за свой протосингел. През декември 1869 г. бургазлията заминава за Цариград, тъй като Антим все още не е тръгнал за епархията си, и на първо време става негов писар.[1] Симеон, митрополит Варненски и Преславски. Спомени. – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Църква и история. Под ред. и съст. на Е. Димитров, изд. Изток-Запад, С., 2011, 133-137.

Междувременно в столицата на империята стават грандиозни исторически събития. Църковната борба на българите най-после намира свое разрешение. За службата на 1 март 1870 г., Неделя Православна, българските духовни и светски водачи са възложили не на някой друг, а на младия богослов от Бургас да произнесе празничното слово. „Старците ме задължиха да държа проповед на православната неделя. Покорих се. За предмет на проповедта избрах „вярата“ и се приготвих“, спомня си митр. Симеон. В навечерието на празника обаче, на 28 февруари 1870 г. в сградата, където се събират българските дейци, идва дългоочакваната новина: султан Абдул Азис е издал ферман, с който се учредява Българската екзархия. На проповедника се пада честта да съобщи официално на народа за историческото събитие. На другия ден, след края на службата в българския храм в Цариград „Св. Стефан“ Симеон Николов изрича паметни думи за Православието и историческата съдба на българите, и тържествено оповестява великата вест: че благодарение на вярата на българския народ борбата му се е увенчала с успех. След словото му със всеобщо скандиране присъстващите изискват да видят самия ферман и той е изнесен официално от митр. Иларион Ловчански. [2]† Варненски и Преславски Симеон. Един спомен за издаване на фермана за Екзархията – Във: Варненски и Преславски митрополит Симеон. Съчинения: Т.1. Под ред. и съст. на Е. Димитров, с. 173.

Прочетете още...

Митрополит Симеон Варненски и Преславски

(1840 - †1937)

Достойни български духовници

Димитър Христов

(част 1-ва)

     Творецът понякога оставя у своите творения видими знаци, които да ни насочват към друга, невидима тяхна черта. Духовникът, за който ни предстои да разкажем, е бил дарен телесно с особено висок ръст. Извисявал се е значително над повечето хора край себе си. И макар подобна черта да срещаме у лица с най-различен характер и морал, при митрополит Симеон смело можем да кажем, че тя наистина е знак за още нещо. Знак за необикновената му духовна височина. В своето време, изобилстващо от недорасли начинания и дребнави страсти, владиката се извисява символично с повече от цяла глава, изправен като връх над мъглата, с чист взор нагоре и надалеч. С този ясен взор митрополит Симеон винаги е вървял неотклонно към самата Истина, докато други до безкрай са се лутали по криволичещи пътища. Дребният дух на света се опитал в завистта си да скрие името му, да заличи паметта му, да покрие делата му с прах. Но „Не може да се скрие град, който е навръх планина.“ (Мат. 5:14).

Прочетете още...

Димитър Христов

Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

(част 4-та последна)

(продължение от бр. 7)

      Правителството на Стоилов е отзивчиво към наболелите църковни нужди. Българската православна църква се управлява от Екзархийския устав, гласуван в Цариград още през 1871 г. Част от неговите правила, специално по отношение на епархиите в свободна България отдавна вече не са приложими или подходящи за ръководене на църковния ред. Ето защо първостепенната задача на висшите духовници в новите условия е промяната на Устава в по-изправен и по-ефективен дух. На 9 юли 1894 г. Светия Синод натоварва своите членове митр. Симеон и митр. Константин, заедно със секретаря на Синода Стефан Костов, да прегледат Екзархийския устав и да набележат промени в него. Врачанският и Варненско-Преславският архиереи се заемат със задачата извънредно отговорно. В резултат на тяхната нелека, но прецизна законодателна работа, Българската православна църква (в пределите на свободна България) се сдобива с нов, по-каноничен Екзархийски устав. Народното събрание разглежда предложените от Комисията промени и ги гласува с одобрение през 1895 г. Още една важна добавка към тях, касаеща брачното право, е приета през 1897 г. 1

Прочетете още...

Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

 

Достойни български духовници

Димитър Христов

 

Част 3-та

/продължение от брой 6

     С усилена стража митр. Константин е преведен през Петроханския проход за Враца. Пътуването през зимния Балкан е кошмарно – бушува снежна виелица, движещите се пропадат в преспи, на два пъти ги нападат вълци. Конвоиращите са загубили мярка на елементарна човечност. Стражарският камшик плющи по рамото на владиката, сякаш воденият е углавен престъпник. „Но той не знаеше подлост, защото в живота си най-много е мразел подлостта…“ ще напише един негов съвременник по повод този мъчителен преход. Достойнството му блясва най-ярко в този миг, когато враговете му мислят, че е най-унизен. Конвоят поема през селата на Врачанска епархия. Местни селяни ги срещат и познават своя владика. Искат да разгонят стражарите и да го спасят. „Не!“, спира ги той. „Има обществена съвест в България. Ще удари и за нея радостният час. Правото ще победи!“ 1

Прочетете още...

Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

 

Достойни български духовници

Димитър Христов

 

Част 2-ра

/продължение от брой 5

Eто че и Освобождението, в което са вложени толкова много страдания, идва скоро в резултат на Руско-турската Освободителна война (1877-1878). За архим. Константин то е свързано с огромни лични рани. Дните на жестока саморазправа на озверели мюсюлмани срещу българите през юли 1877 г. остават в историята на родния му край, Карловско, като „Страшното“. Озлобени от усещането, че краят на тяхната власт наближава, орда черкези и местен башибозук нападат и „Златния“ Калофер. Местните жители се впускат в бягство към Балкана. Бащата на архимандрит Константин също тръгва, но после решава да се върне. Поп Димитър Стоилов вярва, че като старец, не сторил никому зло, той няма защо да се страхува за живота си. Сетната злоба на поробителите обаче не знае мярка. На 26 юли 1877 г. свещеник Димитър загива в Калофер, посечен от башибозуци. В съседно Карлово ужасът е още по-голям. Д-р Киро Попов е арестуван и закаран в Пловдив заедно с други свои съграждани. Арестуваните карловци са бесени без съд и присъда. Последни увисват на въжето двамата най-видни от тях: свещеникът Христо п. Василев и лекарят Киро Попов. Около 12 септември 1877 г. братът на отец Константин е обесен за назидание на Узунчаршия, главната улица в Пловдив. Докторът загива на 32-годишна възраст, като оставя млада жена вдовица и две деца сирачета. Смъртта му потриса чуждестранните лица, които се намират в града по това време, включително и един протурски настроен херцог от Великобритания.1

Прочетете още...

Митрополит Константин Врачански

(1847 - †1912)

Достойни български духовници
Димитър Христов


Част 1-ва


       Митрополит Константин Врачански е една от личностите, които незаслужено тънат в полузабравата на днешната ни историческа памет. Подобно на неколцина свои събратя свещенослужители, той е фигура с огромен духовен ръст, която остава едва осветлена от историческите текстове. Светът е станал твърде материален, а с него и разказът за недалечното ни минало. Съвременното ни общество, доколкото чете историята, предпочита да размисля върху получените и неполучените материални ползи от нея. Проповедта на големите ни духовници бива разбрана сякаш наполовина, като именно духовното в нея остава не доловено. Така за нещастие най-достойните ни пастири от недалечно време са бледо познати на съвременния българин. А в своето време митрополит Константин е бил популярен и обичан, особено от своето паство. Всички автори, които пишат за него, обикновено добавят и по някой епитет, който да подчертае тази известност – „прочутият митрополит Константин“, „знаменитият митрополит Константин“ и т.н. Хора като него напомнят на бисери в тревата. Те присъстват в историята и само трябва се поровим в нея, за да открием тяхното сияние. 

Прочетете още...

Съдържание: